Времето се бе развалило отдавна, ала Евнух бей все не се прибираше в сарая, не му се щеше да се раздели с розището си, което единствено веселеше душата му. Нищо друго: ни мъже, ни жени, ни вино, ни маанета — единствено сладостта на гюловия мирис.
Източният вятър брулеше на неравни талази изправеното пред морето градище, въртеше в усукани вихрушки окапалата шума по сокаци и мегдани, гонеше кокошките по дворищата, блъскаше портите, пищеше в комини и пролуки. Небето се бе забулило с два ката облаци: отгоре неподвижни перести грамади като ято бели лебеди, тръгнали за зимовка; отдолу — рошави космати чудовища, които бързаха към запад. И под тях морето — матовостудено като гледжосана паница. Напорите на вятъра се рисуваха като тъмни ивици, които настигаха и задминаваха грозните отражения на небесните облаци.
Цяла чета бяха яничарите, които въведоха княз Асена в някогашния му сарай. Изтикаха го пред господаря си.
Евнух бей се обърна.
— Седни! — посочи му той с ръка килима пред него с такъв глас, че ако не знае човек, ще рече, че вчера се бяха разделили като стари достове.
Княз Асен го изгледа изпод вежди. Остана прав. А и не можеше да седне така, с вързани на гръб ръце.
Евнух бей се направи, че не е забелязал нищо.
Слушай, Хасан бей! — заговори той кротко. — Настанал е страшен ден, съден ден. Днес-утре ще се реши: кръстът или полумесецът?
Асен стисна зъби.
Скопецът продължи:
— Гласят се кафирите да изтребят до крак аскера на пророка. На джамиите ни камбани да окачат. Време е, беим, време е да забравим всичко, що е било вчера — дребни приказки и разпри. Аз вече забравих. Опростих и Кадъ Мустафа, дадох му Карнава да оправя. Опростих и хаирсъзите от Дели Ормана. Опрощавам кабахатите на всеки правоверен. И на твоите зулуми пепел турих, Хасан бей. От султана, да ни е жив и здрав хиляда години, ще поискам власт да ти даде — по-голяма от тая, що чакаш от френките. Един българин, Искендер, Фружиновият брат, толкоз лета реди Самсун от името на падишаха. И на тебе Самсун ще дадем, Измир ще ти дадем. Санджакбей ще те направим.
Княз Асен вирна глава:
— Не го усуквай, Али бей! Кажи направо!
Беят вдъхна дълбоко дъха на розата, която държеше между пръстите си.
— Ето що, беим! Да се върнеш пак в истинната вяра, с която си роден, вярата на силните мъже — като тебе. Да поведеш алаите на пророка, да разгромиш под зеления байрак мръсните френки — тия, дето ни дума, ни подпис зачитат. Ще им се мухарабе. Добре, ще ги бием! Нови тимари и зиафети ще грабнем за бейове и спахии. И турската сиромашия да се награби, и тя рахатлък да види.
Асен поклати глава.
— Аз няма да се бия срещу тези, що носят свобода на народа ми!
Евнух бей, все едно и това не чул, добави:
— И още нещо! Да кажеш къде са алтъните! Кажеш ли само това, от другото можеш да се отречеш. И това добро ще ти се зачете от падишаха.
Той се приведе към него. Гласът му, обикновено писклив, по змийски съскащ, бе станал почти ласкав:
— Слушай, ако дадеш имането, по-голяма власт и сила ще добиеш. Ако откажеш, ще отхвръкне главата ти! Защо го криеш?
— Защото не е мое, Али бей!
— А чие е?
— На народа, беим! Нему съм го обрекъл.
— Я го остави тоя народ! — махна с ръка скопецът. Не заслужава той за него курбан да ставаш. Сган е народът, слуги и предатели.
Като каза това, той неволно си помисли за Бальо Купеца.
Асен отвърна упорито:
— Отделният човек може да стане предател, беим. Народът — никога! Дядо ми е бил челник на тоя народ. И баща ми. Аз ли да го изоставя и то сега, когато наближава да се отърве от робията, когато аз ще стъпя на трона си.