— Помня, беим.
— И когато Сигизмунд, проклетникът, стигна до Никоболи, отдето едва се отърва с лодка по Кара Дениз; и когато ония хаирсъзи Фружин и Константин навлязоха от Сръбско; и размирията в Проват и Матара, кои едва потуши Муса шехзаде, та заради туй го нарекоха Муса Кеседжи; и селската буна на Бедредин Симави; и бунтът в Константиновия Велбъдж, след който Турхан бей срина хисаря му…
— Помня, беим. Не са само тия. И други има. Балканът е натъпкан с хайдути. Но питаш ли се, Али бей, защо се буни раята?
— Защо, кадъ? Ти ми отговори!
— Против неправдата, беим. Има ли неправда — има буна. Кога я редиш по закон и съвест, раята мирува.
Отгоре, от Стражевата кула, се виждаше като на длан целият град: и високите бойници, и зъбестите стени, и сблъсканите между тях къщя, и тесните улички, които почти не се виждаха от нависналите стрехи, и сараите на българските велможи и турските първенци, и минаретата на джамиите, източени като бели копия към небето.
Отнейде се зачу тракане като воденично кречетало, усили се, наближи. Беят погледна от високото. И видя някакво уродливо същество, облечено с мръсна дреха, избеляло някога червено расо, с качулка за главата и две дупки за очите. То вървеше с мъчително куцане и дрънкаше с дървената си хлопка.
— Прокажения! — отвърна Кадъ Мустафа на питащия бейски поглед.
Курт Али бей премисляше нещо.
После рече тихо:
— Имаш ли си мекерета, кадъ?
Кадъ Мустафа го изгледа.
— Не ми трябват. Пък и няма мераклии. Не се въдят тъдява.
— Мераклии ще се намерят винаги. Доносниците не се раждат сами. Изкалъпват ги аяните. Власт без доносници не се укрепва. Те са като решетката на яза, която не дава на камъни и дървета да нахлуят в улея, да изпотрошат воденичното колело.
И пак погледна прокажения, който се бе спрял пред една порта да вземе оставения комат хляб.
— Ей такива вършат хубава работа, дето се врат навсякъде. Ще ти кажа, та да знаеш и ти. Навред курдисах такива, да слухтят, да ми донасят, ако нещо се замисля. В Търновград ми служи кръчмарят Калин. Цялата касаба през механата му се изрежда. Сръбне ли си, всичко избърборва — и гяур, и правоверен. В Шумлъ ще върши тая работа поп Георги. Нали при него се изповядват? В Никболи се разбрах със Секуза, гледачката. Нали за всяка нова работа до нея се допитват? Има ли и тук такива попове, такива кръчмари и гледачки?
— Има всякакви: и гледачи, и баячи, и попове, и кръчмари, ама дали ги бива за таквиз гнусотии, не знам. Колкото за тоя, за Прокажения, файда няма да видиш. Навред ходи, ала никой не смее да му заговори. От страх…
— Че щом няма файда от него, защо си го оставил да живее?
Кадъ Мустафа го изгледа слисан, но преди да запита нещо, беят предложи да се връщат.
— Напече слънцето.
Двамата се прибраха в конака, поседнаха на миндерлъка сред натрупаните възглавки. И както пиеше разредения с гюлова вода шербет, беят вдигна глава.
— Що има?
— Бальо Купеца! — отвърна с темане гавазинът. — Иска да говори с бея.
Кадъ Мустафа реши да превари:
— Али бей няма време.
Но беят беше решил друго.
— Я нека влезе!
Пред двамата турски първенци застана смутен мъж на средна възраст, с прошарени мустаци, Бальо Купеца, бащата на Калинината дружка Калиопа. Сред многото търговци в Калиакра — евреи, гърци, арменци и дубровничани — единствен българин беше останал само той.
— Какво искаш? — запита беят с безизразно лице.
Бальо се поклони, притиснал калпак към гърдите.
— Не да искам съм дошъл, беим. А да предложа. Да дам това, що е длъжен всеки поданик на падишаха.
— Буюр! — покани го беят. — Седни!
Но Бальо остана прав.
— Дохождах и при кадията — рече той. — Ала негова милост не ме изслуша. Много се доверява на людете си кадията ни. Не знае, че ги има всякакви.
Той облиза устни и отново заговори:
— Мирнала бе най-сетне Карвунската хора, Добруджата. А никога мир не е имала. Тъй разправят старите хора. Едни от болярите, а те са само за беля, се запиляха по тугина: я при московитите, я при маджарите, я при власята. И повече, ни вест от тях, ни помен.
— Някои останаха и при вас — подметна беят.
— Останаха някои. Като бащата на нашия Хасан бей.
Смениха род и вяра, та тъй власт да запазят. Омотаха чалмите, напълниха харемите си с хубавици. А селенията, работният народец, тия, що едва бяха оцелели след палежите и грабежите, пак наведоха вратове. Заловиха се да копаят и жънат, както са копали и жънали от памтивека. И много-много не ги е еня кому робуват: на нявгашния ли пиян болярин, или на сегашния турски спахия. А да ти кажа ли — сега гаче ли им е по-леко. Взема спахията, душата ти ще извади да получи десятъка: и от житото, и от меда, и от овцете. Ала на повече не посяга. Здрава е султанската ръка. Далеч виждат султанските очи. А по-рано? Граби боляринът, граби игуменът, грабят царските побирчии, грабят войскарите, кога преминат през село, грабят това, що е останало, и горските хусари. Бог високо, цар далеко. Ред настана вече из Българско. А трудовите хора само за ред жадуват. Не са те ратници или хусари, та от размирие и безвластие да поминават, богатство да трупат. Ред искат те — какъв да е, но да е ред. И най-лошият е по-добър от безредието.