Беят се изправи.
— Той, Фружин, който е царски син, няма да види своята корона, та ти ли? Обещал я е клетвопрестъпникът Владислав на Янкул войвода, плата за аскера му и войнското му умение. Питам те, няма време. Кафирите идат, летят. Кажи, ще дадеш ли имането! Опитах с добро, като с правоверен. Обърна ли като с гяур, насила, ще се каеш! Думай!
Асен отвърна с пресъхнало гърло, но твърдо:
— Казах, Али бей! Ще го получи тоя, който даде свобода на народа ми.
Евнух бей махна с ръка да го отведат. Яничарите го заблъскаха с дръжките на копията и го върнаха отново в килията.
Този път тя не беше съвсем празна. Вътре лежеше свит върху сламата Бальо Купеца. Лежеше и стенеше страдалчески.
Асен положи ръка на челото му:
— Що ти сториха?
— Ох! — простена Купеца. — Пребиха ме!
— Защо? Бре, Бальо! Тебе пък защо!
— Отде да знам защо? Бият. Не казват. Робия!
Асен опря чело о свитите си колене. Право дума — и да знаеш, и да не знаеш, все бият. Все режат глави, набиват на кол. Робия. Но иде краят й. Владислав лети насам. С него и Фружин, българският цар.
Само да се оцелее дотогава! Иде денят за тогова, който оцелее. Ще бъде ли от тях и княз Асен?
Навън се чу трополене на много чизми, звън на оръжия.
Тоя път идеше самият субашия Осман ага Хасаноглу. Той блъсна вратата.
— Ставай! — изръмжа Осман ага. — Джелатинът чака на мегдана със сатъра.
Асен усети, че кръвта се дръпва от главата му. Първата мисъл, която му дойде, бе, че тъй му било писано!
Да умре, когато Владислав и Фружин летят насам и утре — вдругиден ще бъдат тук!
Но, няма що! Тъй му било писано!
Нали поне успя да спаси Звездена?
Изведнъж осъденият изтръпна. А съкровището? Кой щеше да каже на царя къде е съкровището?
Осман го срита:
— Ставай бре!
Асен се обърна към Бальо и без да усеща ритниците на субашията, пошепна в ухото му:
— Запомни! Кажи на цар Фружин! Златото е в пещерата. Входът е два боя под водата. На двеста разкрача от Аязмото.
Повече не свари. Яничарите го изблъскаха навън. Всъщност повече не беше и нужно. Каза най-важното, вече можеше и да умре…
На стъгдата се бяха сбрали всички калиакренци: турци, българи, гърци, татари. Едни с уплашени от страшните вести, озлобени погледи, другите — също уплашени, стреснати от новите жестокости на поробителите, но вече с искрици надежда в очите. Поробители, които усещат как се люлее земята под нозете им. И роби, които чуват стъпките на освободителите.
Насред беше поставен пънът, червен от кръвта на изкланите жертви. А до него засукваше ръкави Кьор Юсеин. Зад гърба му стояха наредени другите затворници.
Али бей мина през тълпата, разблъскана от гавазите му, и се спря пред Асен:
— Сега ще видиш за какъв народ се жертвуваш! Всеки от тези тук, ако трябва да отърве кожата си, е готов да ти пререже гръкляна.
Напред излезе субашията Осман ага. Забиха тъпани, писнаха зурните. После изведнъж пресекнаха.
— Слушайте! — зачете той фермана. — И гледайте! За славата на великия ни падишах султан Мурад хан, сянка на аллаха върху земята, и от името на Сюлейман бей Балтаоглу, най-верният от верните капуджибашии на султана, аз, Али бей бин Абдуллах, осъждам изменника Хасан, някога Хасан бей, на смърт чрез посичане!
Тълпата занемя.
Осман Хасаноглу добави:
— Осъждам на смърт чрез посичане и бунтовниците, що с него наедно бяха решили да събарят султанлъка.
Али бей се приведе към ухото на Асен:
— Ако кажеш, ще спасиш и тях!
— Златото не е мое! — натърти Асен. — Не е и тяхно! На всинца ни е…
Али бей изгуби търпение пред тази упоритост.
— Ще затрия и Звездена!
Асен се усмихна пресилено:
— Слава богу! Звездена е далеч!
Беят даде знак с ръка. Тогава през множеството яничарите докараха и болярката. Асен усети, че му притъмнява, сякаш целият свят се сгромоляса отгоре му. Стори му се, че повече няма да устои, че ще се пречупи. Изведнъж всичко изгуби смисъл: и саможертвата му, и свободата, и народът. Всъщност защо трябваше да мълчи? Защо да не каже и да спаси нещастниците, да спаси Звездена, да спаси и себе си! А после? Жив ли е — все има надежда и за слава, и за разкаяние. И за изкупление.
Отслабнала още повече, с дълбоки сенки под очите, Звездена го погледна и извика:
— Помни, не забравяй! Ти не си кой да е. Ти си княз Асен. В князете вярват, докато са несломени. Не оставяй да те сломят, княже!
Али бей се обърна. Зурните пак писнаха. И когато замлъкнаха, субашията Осман извика:
— Този от осъдените, който посече изменника Хасан Добруджаоглу, ще бъде помилван. Ще му подарим живота и сто алтъна плата отгоре.
Затворниците мълчаха. Асен свъси вежди. Ето значи за какво е загатвал проклетникът! Ще се намери ли такъв?