— Кой ще излезе? — повтори въпроса си Осман ага.
Мълчание. Наведени в земята погледи.
Нов порив на вятъра заблъска по порти и кепенци. Катурна калпаците на мнозина, свали забрадките на жените. Почна и дъждът. Зашибаха едри студени капки. Хората се загърнаха в джубетата и кожусите си, но останаха, не се разотидоха.
Беят посочи с гневен жест първия, който му попадна.
— Ти!
Иван Дъба мълчеше.
— Не щеш ли живот?
— Живот на предател не ща! — изръмжа Дъба.
— До него! — заповяда беят.
И палачът го избута до княза.
Евнух бей посочи втория:
— Ти!
Йончо Ковача, без да каже дума, сам пристъпи до двамата смъртника.
Коста Куюмджията се изправи до тях, преди да го посочат. Мълчаливо го последва и Горан, селският старейшина. Звездена опря гръб в гърдите на Асен, сякаш да получи сила от него, сякаш да го закриля от смъртта с крехкото си тяло.
Али бей хапеше устни. Той вдигна поглед и прочете в очите на жертвите си гордост и тържество.
— Всички на дръвника! — изкрещя той. — Ще нагиздя с празните ви глави цялото кале, та тъй да срещнете проклетия Унгурус!
По калдъръма изчаткаха копитата на препускащ кон. Ездачът го закова на самия мегдан. Разбута тълпата и се просна в нозете на Евнух бей.
— Идат, беим! — извика той.
— Кой иде, бре кьопек?
— Френките, беим! Идат. От Карнава. Най-много след час ще бъдат тук!
Евнухът пребледня. Извика субашията и му пошушна:
— Нагласи атовете! С чета яничари! И тоя хаирсъзин, Хасан бея! Жив ми трябва той, додето проговори. А ще проговори…
— Ще, беим! Как няма?
— А ти изколи тия, що остават! Хич не ми трябват вече!
— Ами гяурката?
— Гяурката? И тя с мене! Може да потрябва!
— Ще го бъде, беим!
Али бей закрачи бързо към конака си. Стражите отлъчиха Асен от другите осъдени, поведоха го към Градската порта. Джелатинът раздра ризите от вратовете на обречените.
В тоя миг грозен тътен разтърси твърдинята. Стражевата кула се разцепи. Едната й половина остана права, другата се срина сред облак дим и прашуляк. Тълпата се пръсна с писък. Жени, деца, старци, всички бягаха, търсеха да се укрият в изби и килери. Турците се защураха замаяни, без да знаят що да сторят.
Тогава от кулата, из разсейващия се задушлив пушек, излетяха пиратите на Радул Влаха, опушени от дима, размахали ятагани и секири, копия и самострели. Те се втурнаха сред навалицата и почнаха да секат всяка глава, на която още се крепеше чалма. А най-отпред, пред всички, облечена в мъжки дрехи, Калина размахваше дългата си сабя и си проправяше път сред обезумелите от уплаха, отстъпващи поробители.
Такъв беше планът на Калина. Бе събрала ломбардския прах на двете каторги и бе заредила с него затворения проход под Стражевата кула, защото го бе намерила зазидан, а друг не знаеше. Али бей още вчера бе заповядал да запушат де що имаше дупка и пукнатина в градището, да затиснат с каменни плочи и фунията, през която насипваха житото направо в пристаналите отдолу гемии.
В морето бе останал Бранко Дугуня със „Санта Агнеса“ да пази изоставената каторга на Радул Влаха, да прикрива отстъплението им, след като отвлекат осъдените. Още не бяха чули ни тя, ни той, че към Калиакра препускаше отрядът на кръстоносците.
Евнух бей чу взрива, когато беше стигнал до Баш Капия. Не разбра що е станало, не попита дори. Мислеше, че това са кръстоносците, ударили калето от две страни. Али бей не беше от глупавите. Без да се мае, без да изчака Осман ага с Асен и Звездена, той препусна през капията покрай слисаните капуджии и запраши към Варна.
А в крепостта боят отиваше към края си. Изненаданите турци не свариха да окажат съпротива на връхлетелите изневиделица въоръжени до зъби пирати. Въстаналите калиакренци, които притичваха до домовете си, вече разкъртваха подове и тавани, грабваха скрита сабя, лък със стрели или копие и се хвърляха в борбата.
Яничарите редееха вече бързо. Още в първата минута Калина изтича до Асен, за да среже въжетата му с един замах.
Асен грабна един меч от земята и го развъртя. Тръгнаха подире му останалите затворници.
Страшен е робът, когато се разбуди, когато повярва в силата си, когато рече да мъсти за туй, що досега е преглъщал. Някой се бе сетил да вдигне моста пред бягащите в безреда турци. И сега те, обезумели от ужас, се прехвърляха през стените кой къде завърне. Падаха отвъд с натрошени кости, пребити, изподрани, или се сгромолясваха с писък в бездната към морето.
Грабнал тежката секира на палача, Иван Дъба я размаха като играчка над главата си. Първата шия, която пресече, беше на Кьор Юсеин. Насреща му изскочи друг турчин — и неговата глава отхвръкна. В този миг стрела се заби в гърба му. Иван Дъба се свлече на колене, ала не падна, макар че пред очите му вече слизаше смъртният мрак. И тогава видя. Скрит зад дувара, Осман Хасаноглу се мереше със стрела в Асен Добротицовия. С последни сили Дъба се надигна. Не тялото, не мишците — волята му го изправи, тя придвижи краката му, тя даде сила на ръката му.