Единствен Ян Хунияд, който продължаваше да оглежда турските позиции, видя как стихията свали и златния ускюф, царствения калпак на султана. Видя как се засуетиха телохранителите му да го гонят и как му го предадоха с боязливи теманета и поклони.
— За султана е още по-лош знак! — провикна се той. — Не само за нас.
Ненадейно, използвали залисията в бурята, незасегнати от нея, акинджиите нападнаха откъм гористите склонове на платото. Хърватският бан Талочи се изправи насреща им, прогони ги и се спусна да ги преследва. Сподириха го и епископите на Ерлаус и Варад. Тогава скритите зад хълма анадолски спахии връхлетяха светкавично. Към бумтежа на барабаните притуриха своя вой пискливите зурни, над главите им се развиха опашатите бунчуци. Загърмя хилядогласното „Аллаилалла!“
Кръстоносците не издържаха на тая внезапна атака. Огънаха се, пръснаха се към блатото, почнаха да се давят. Само с двестатина конника бан Талочи успя да се прибере в оградения с бойни каруци бивак. Турците го последваха и там, налетяха да плячкосват обоза.
Тогава крал Владислав и Ян Хунияд се притекоха на помощ със своите войски от центъра и с конницата на Влад Цепеши. С тях се понесоха цар Фружин и княз Асен с българската дружина. Пръсналите се за грабеж спахии не устояха на техния устрем. Видели смъртта на сердара си Караджа паша, те хукнаха да бягат, изоставили оръжия, изоставили целия си лагер. Хунияд даде заповед за връщане. Боеше се от някаква военна хитрост, от умела засада. Ала власите на Влад не се върнаха. Нахлуха в турския стан, почнаха да го разграбват. На минаване край яничарите изклаха камилите им.
Хунияд не остана дълго в центъра, защото в същото време южното турско крило начело с Дауд паша бе притиснало жестоко левия фланг на кръстоносците, командувано от унгареца Михаил Силаги.
Преминавайки покрай краля, Хунияд се обърна и му каза:
— Ваше величество, изчакайте ме тук! Моля ви, не нападайте центъра, преди да се върна аз!
После пришпори коня си към отстъпващите унгарски редици. Румелийските спахии не издържаха на тоя пристъп. Отдръпнаха се, после се пръснаха в паническо бягство. Хунияд ги сподири, за да ги разгроми докрай.
Изглеждаше като че турците губят сражението. Двете им крила отстъпваха разгромени, пръснати в безреда. Само яничарският корпус все още се държеше в плътен обръч около падишаха. Един от полските рицари приближи до краля, който стоеше пребледнял от нетърпение в центъра на кръстоносния лагер, ограден от чешките бойни каруци, охраняван от чешките смели пешаци.
— Ваше величество! — рече му той. — Защо чакаме още? Всичко бяга. Остана само тая сган пред нас, анадолската пехота.
Владислав отвърна неуверено:
— Янош помоли да го изчакаме.
— Той не се е надявал, че ще ги пръсне тъй лесно. Ако ударим сега, ние ще помогнем и нему. С един удар ще ги смажем. Не ги оставяйте да се опомнят!
Младият крал като че бе чакал само тоя съвет. Допадна той на буйния нрав и на нетърпението му.
— Атака! — заповяда Владислав на тръбача си. Нападаме ядрото!
Фружин изравни коня си с него.
— Ваше величество, недейте! Янош има план. Не разстройвайте тоя план!
Владислав почервеня от гняв:
— Аз ли съм кралят! Или Янош?
Фружин наведе глава, но отвърна уверено:
— В боя има една воля, един дух. С ваша заповед Янош е духът на това сражение.
Кралят поклати глава.
— Аз съм рицар, цезар Фружине. Не мога да стоя, когато моите васали и солдатите ми вършат чудеса от храброст. Може би от това зависи изходът на войната.
— Тук не е рицарски турнир, ваше величество. Това е битка. Велика битка, в която се решават съдбините на много народи, съдбините на Кръста. Вие сега сте знаме, кралю. Загубено знаме — това е половин поражение.
Полският рицар се обади сърдито:
— Искате и тая ли битка да спечели пак Хунияд? И да се хвали, че и без нас е могло?
Видял се окръжен от своите рицари, Владислав отвърна някак примирен, със същото чувство на обреченост, с което бе тръгнал в похода, с което бе напуснал Никопол:
— Дори да умра, дори да загубя борбата — по-добре, отколкото светът да каже: Страхливец!
Фружин вдигна ръка.
— Сега ние сме в бран на живот и смърт. Тя не е като двубоите между сърдити феодали. Това е война за бъдещето. Тук не важат рицарските канони.
Той наклони беловласата си глава.
— Моля ви, кралю, изчакайте Янош!
Ала Владислав тръсна глава и отвърна, преди да спусне забралото пред очите си:
— Кръвта ми се разигра, цезар Фружине. Не мога да я изстудя.
Пришпори коня си.
И се понесе напред към сблъсканото множество на яничарите, последван от петстотинте си телохранители — полски конници и рицари. Нападна като вихър от желязо и стръв за победа. Бронираните му конници прелетяха над вала с желязната ограда и се врязаха в живата стена на султанската охрана. Както полягат тревите под равния мах на косата, тъй се подкосяваха турските редици пред рицарския устрем. Но както и ливадата не бяга, а остава на мястото си, тъй и враговете не се огънаха, не побягнаха. Загиваха стотици, хиляди, ала не отстъпваха. Пресрещнаха желязната лавина със снопове стрели, с копия, с ятагани, с ками. И накрая — с голи ръце. И тъй както и косата се притъпява от крехките стъбълца на тревите, тъй накрай и рицарският устрем се притъпи от фанатичната упоритост на султанската гвардия.