Най-сетне се зазори. Черното небе бавно посивя и по него се откроиха рошавите очертания на прелитащите дъждоносни облаци. Черно и настръхнало се разбуди морето, по което напречните ветрени вълни блестяха като люспи върху драконова броня.
А на север, отвъд третата стена, уплашените бранители видяха струпаната турска паплач. През нощта се бяха домъкнали и няколко бюлюка пеши яничари и азаби. По целия провлак, по целия бряг, додето вижда окото, бяха разпънати шатри и чадъри, а пред тях — забити зелени санджаци и копия с конски опашки. Наметнати с чулове коне цвилеха на коневръзите. Димяха огньове, на които се печаха на шишове цели овни. Победителите се разправяха със стоката на вироглавата рая. Откъм твърдинята не бяха турили ни ограда, ни един пост дори. Знаеше проклетникът, че са малко бранниците й. Знаеше, че рано или късно ще падне тя, ала не стоеше и със скръстени ръце. Към крепостта пъплеха няколко балисти и подвижни дървени кули с тесни мазгали за стрелците, приближаваха преносими мостове, тласкани от скритите под желязообкованите сенници азаби. Наместяха се срещу желязната порта тежките тарани. Евнух бей се гласеше да завземе с един пристъп калето. През полето като на учения препускаха малки конни чети, а отделни ездачи се втурваха самохвално към крепостта, размахали заканително ятагани.
Князът направи последен преглед на бойци и оръжие, на вода и припаси. Можеха да издържат дълга обсада. Имаше твърдиня яка, непревзимаема; имаше жито, бакла и пастърма; имаше стрели и дърва за казаните. Само водата не стигаше. Цял свят знаеше — туй беше слабото място на Калиакра.
Асен отново събра гражданите с камбаната.
— Братя! Обсади ни Али бей. А щом ще се бием, да се бием юнашки! Ако ще паднем, да паднем като юнаци. Преди да склопи очи, цар Фружин завет ни остави — незабравими думи…
Очите му се просълзиха. Без да се срамува, той ги отри с опакото на ръката си и добави през сълзи:
— Пример да дадем на потомството — как се мре за свобода! Да пее за нас песни народът, да не унива, да ни подражава. Тъй рече цар Фружин — щастие е да умреш тъй, както си мечтал.
Мъже и жени, пребледнели, с прехапани устни, го гледаха с трескави очи, изпълнени с уплаха. Жените хълцаха, мъжете стискаха челюсти да не ревнат преди тях. А отстрани, пред Иолпановия дворец, без да се забележат една друга, стояха редом Звездена и Калина. Звездена с вирната глава, с широко отворени възторжени очи. „Като мъченица — неволно си помисли князът — кога отива на кладата“. А Калина — със свити вежди, с впит в земята взор, несвалила още мъжкото си рухо, опряла длани върху ръкохватката на меча, като рис, преди да се реши на скок.
Внезапно иззад тълпата долетя глух вик, повече зверско изръмжаване, отколкото човешка реч. Всички се обърнаха неволно. И видяха пак Прокажения. Потръпнаха. Към истинския страх се притури нов — суеверният. Наистина вещер ли беше? Вампир ли беше? Нали, божем, беше умрял, нали князът го бе проснал на земята, кога го издал? Как бе оживял пак, как се бе промъкнал в градището, след като Али бей зазида всички дупки?
— Хубаво хортуваш, Асене! — рече Прокажения. То лесно се дава пример, ако оцелее народът. Ама що ще сториш, ако не остане народ — кому тогава пример да даваш?
Тълпата зашумя — едни в подкрепа на неговите думи, други по-малобройни, възмутени от тях.
А той отново извиси глас:
— Помнете! Най-важен е народът! Народът да се запази!
Обърна се и се отдалечи към Стражевата кула.
Князът се замисли. Дали пък нямаше истина в туй, което чу сега? Най-важното беше народът. И Фружин тъй казваше.
Евнух бей нямаше да пощади никого в Калиакра. Но долу, в морето, бяха генуезците, все християни. Нямаше ли те да склонят да извозят изгнаниците?
И той проводи Радула за преговор. Влаха се провря обратно през разбития проход под Стражевата кула и от Аязмото с лодка отплава към закотвените галери.
Ала преди той да се върне и да донесе ответа им, Евнух бей нападна. Запищяха зурните, задумкаха тарамбуките, завиха дервишите. Балистите размахаха дървените си рамена и каменните гюлета заудряха скарите с опънатите кожи, които вардеха зидовете. Запалителните стрели зачаткаха по обшитите с кожи чардаци по кулите. Спешените спахии и яничарите помъкнаха стълбите към стената. Подвижните кули запълзяха напред, обсипвайки защитниците с облаци стрели. Под прикритието на железните си покриви тараните се устремиха към вратата.
Българите заеха местата си. Техните метателни машини обсипаха врага с каменните си ядра и със залпове от копия, омотани с горящи кълчища. Полетяха рояци запалителни стрели. Отгоре, от високо, защитниците имаха превес. Точните им попадения събориха някои вражески балисти, които се катурнаха, обхванати от пламъци. Отстъпиха назад със запалени навеси тараните. Лумнали като факли яничари хукнаха назад към лагера си.