Отвърна му Калина:
— Много се перчиш, Евнух бей! Ти най-добре знаеш каква твърдиня е Калиакра. Мнозина са си чупили зъбите в нея, ще ги счупиш и ти!
Той мълча дълго, преди да отвърне:
— Свършиха ли се мъжете в Килгра, та стана нужда и момите да се бият, и момите да разпореждат?
Калина даде знак. Облак стрели полетя към него в той уплашен обърна коня назад.
Само след минута най-мощната му балиста изхвърли през стената един подпухнал труп. На врата му беше прикачен пергамент с надпис: „Не се ли предадете с добро, ще засипя калето с леш. Ще пламне и при вас морът.“
Калина усети ледена спазма в гърлото си. Тя заповяда веднага да изхвърлят с куки в морето заразения труп. После се изкачи на кулата и оттам пусна към турския стан стрела с намотано около нея писмо. В него пишеше: „Народът да се запази. Кажи какво искаш насреща, та да пуснеш народа жив и читав, а ние да ти отстъпим калето без бой?“
Али бей отново излезе напред, ала сега на хвърлей стрела от стената.
— Ето какво — рече той. — Първо: Хасан бея — жив! Второ: четиридесет девойки от тия, що са на дуварите. С тебе начело.
Калина стисна зъби. Не можеше да реши сама това. Трябваше да пита народа, да пита и тия, които засягаше.
Евнух бей добави:
— Не ми ли отвърнеш до пладне, ще затрупам калето с леш. Да знаеш!
Калина го знаеше. Млада беше, ала и тя беше чувала. Неведнъж бяха падали крепости и твърдини така — от хвърлени трупове през стените, от пуснати трупове в кладенци и водопроводи. Кога е за зло и за смърт — нямаше да се спре пред нищо това дяволско изчадие.
Тя слезе сред тълпата.
— А сега, Калино? — запита някой.
Девойката вирна глава.
— Първом княза да спасим, защото него търси кръвникът! В цяло Българско няма вече друг: ни цар, ни княз. Само той…
И влезе у Звезденини. Той беше все още в несвяст. Домакинята я стрелна с поглед, досетила се, че става нещо нередно.
Без да я мерне дори, Калина заповяда на събраните войскари:
— Отнесете го на генуезката каторга! Туй е княз Асен — тъй ще им речете! По княжески да го гледат!
Звездена се изправи насреща й:
— А аз каква съм, кръчмарко? Мен защо не попита?
— Ти ли? — отвърна й през рамо Калина. — При нас, на стената, ще дойдеш! Няма все на завет да се криеш!
И си тръгна да превари, да не чуе острия й ответ.
Ала болярката я настигна.
— Герой е князът! — сопна се тя. — И нямаш право от славата му да го лишаваш. Обрекъл се е на народа си той.
Калина хапеше устни, премисляше. Какво ли щеше да каже князът, когато се събуди на чуждата палуба, сам, сред чужди. Обичаше ли го истински Калина? И ако го обичаше, тъй ли трябваше да го нарани?
Тя реши изведнъж в порив на ново чувство. Още веднъж щеше да му покаже, че не я е познавал, ще му докаже колко го е обичала.
Тя отсече рязко:
— И ти с него ще идеш! Да бъдеш при него… Тогава… В мъката…
— Не искам! — извика Звездена. — С народа си съм живяла, с народа си ще загина. Няма да се деля от него, нямаш право да ме покриваш със срам!
Калина само я посочи на войниците:
— Вържете я!
Те се подвоумиха. Ала накрай не устояха на властния й поглед.
— А сега с княза на каторгата! — заповяда Калина.
Двамина положиха ранения върху носилка, други двама повлякоха вързаната девойка.
Калина пристъпи, коленичи до носилката. Приведе се и леко докосна с устни челото му. И макар че той нямаше да я чуе, прошепна му:
— Ти се срамуваше от мен! Дай боже някога да се гордееш!
Стана и изтича към кулата. Свика девойките при себе си и с плач ги запита:
— Що ще речете, девойки? Да се пожертвуваме ли, сестрици, себе си оброк да дадем само да спасим народа: майките, бащите и братята си. Инак няма да ги пусне стръвникът. И тях, и нас ще изколи. Защо да гинем мърцина? Защо със смъртта си да не избавим от смърт другите?
Тя ги огледа една подир друга с премрежени от сълзите очи. Като светици всички бяха готови да тръгнат към своята голгота. А нямаше нужда от всички. Само четиридесет искаше насилникът.
Калина избра дружките си по орис — за безсмъртието. Избра само тия, що нямаха и майка, и баща. А наспорил бе бог злочестата българска земя със сираци.
Все тъй разплакани, девойките се изреждаха да я целунат по бузата. И тъй мълчаливо всяка себе си обричаше — и не на смърт, а на позор, що за тях беше по-тежко и от смъртта.
Ала за близките, за майка и братя, и на тази жертва бяха готови.
Със стиснати юмруци Калина се качи на кулата. Евнух бей още не си бе отишъл. Разиграваше коня си.
— Слушай, беим! — извика го Калина. — Хасан бея не можем да ти дадем. Не е в твърдината. На, клетва изричам пред бога за това!