Той спря. Пак облиза устни, като не смееше да погледне в очите Кадъ Мустафа.
— Е? — само туй запита беят.
— Това е, беим. И търговията иска мир. При всяка буна, що са подхващали султанските душмани, всичката ми стока ставаше зян. Сетне трябваше да почвам изначало.
Беят виждаше, искрен е Купеца. Виждаше също, че има още нещо за казване.
— Е?
— Нещо не ми харесва в Калиакра, беим!
И като зърна разбуденото внимание в очите на бея, изрече на един дъх болката си:
— Пак ще ни запалят чергите проклетите размирници, боляри разни и болярски измекяри. Виждам, събират се, шушукат. Някакъв божек, дето друг път не съм го виждал, шари от порта на порта, влиза, бави се повечко, отколкото се полага на просяк.
— А къде ходи тоз божек? — запита беят.
— Че къде ли не? И при Боян Кръчмаря, и при Иван Дъба, при болярката Звездена…
Евнух бей потърка с пръсти челото си.
— Нещо повече да ми речеш?
— Засега няма повече.
— Евала, Бальо! Иди си тогава! Ала не забравяй и друг път да ни спохождаш така. Кяр ще имаш, зян няма да имаш. И аз няма да те забравя.
Когато Бальо излезе, евнухът се обърна към Кадъ Мустафа:
— Чу ли? Твоята мирна рая! Пак за донанми се гласи.
Кадъ Мустафа дигна ръка за протест.
— Не го вярвам, беим! Мрази ги тях Бальо Купеца. Затова ги ковлади. Заради алъш-вериша. Не рачат от него да купуват, не рачат чрез него да продават. И мен е кандърдисвал. От него да купуваме сукното и гайтаните за аскера, не от генуездите. Та се докарва. Мен не успя, тебе да склони иска. Затуй…
— Може и тъй да е — рече беят. — Ама ние сме длъжни всичко да проверим. Всичко да чуваме, всичко да виждаме. Ти все за народа говориш, кадъ. Аз пък в народа не вярвам. И да ти кажа още нещо. Мен от болярите не ме е страх.
Насмешливото пламъче в очите му угасна.
— Но от раята, пущината, се боя.
Той се наведе по-ниско.
— Ще ми се да видим колко е вярно онуй, що ни издума Купеца.
— Заповядай, беим! Каквото заповядаш, ще стане.
— Сакън! — дръпна се беят. — Аз нищо няма да заповядвам. Ще заповядваш ти, ти ще си каймакамствуваш. Аз само ще гледам и слушам.
А точно от това най-много се боеше Кадъ Мустафа.
Ревност и издайничество
Навярно десетият кръг на ада е отреден за мъките на несподелената любов, на ревността. Тя е по-жестока от всичко друго, що е могло да измисли човешкото въображение: и от врящите казани, и от дяволските вили, и от воденичните камъни на вратовете — тъй както ги зографисват на Страшния съд по черкви и манастири.
Мир не намери Калина от оня ден, когато видя тайния знак между любимия си и омразната й Звездена. По цял ден не я свърташе, ни в механата кана да подаде с усмивка, както досега, ни в къщи да ошета. Кръстосваше ту из полето, ту по скалите, ту от една дружка при друга. А болката не стихваше, повече се разгаряше, като борина.
А и той повече се не весна в кръчмата, поне да го зърне, ако не го чуе.
Тъй, в своите си болки, не можа Калина да проумее хорската тревога, не даде ухо на туй, що шушукаха и млади, и стари. Сякаш не я засягаше идването на Евнух бей, сякаш не за раята, а за някои други, се отнасяха заканите му.
Само за любовта си мислеше Калина — как да я заварди, как да я възвърне. И нищо друго — ни людски страхове, ни слухове за нови битки, за нови кървища; ни поличбите, виждани от стари хора по небето: огнени мечове и опашати звезди, що ронят кървави сълзи. От сутрин до вечер обхождаше врачки и баячки, при християнски светици, при мюсюлмански ходжи и имами. Половината златици от моминския си наниз раздаде за любовни мехлеми и магии. И човечета от восък й ляха, на него и нея наречени, с нейни коси ги свързваха, с любовно биле ги обливаха, с мед ги слепваха — все напусто. И до черна магия накрай опря. На омачкана от восък Звездена очите с игла изчовъркаха, змийски зъб в сърцето й забиха, и в отвара от биле разделно я давиха. А покоят все не идваше и не идваше. Гореше пустото му влюбено сърце, изгаряше. Въглен да беше в гърдите й, нажежен топуз да беше, вече трябваше да е изстинало. А то…