И се прекръсти.
— Ала себе си и другите девойки ще дам! Прави с нас каквото щеш! Едно само искам. И ти клетва в името на аллаха да дадеш, че ще пуснеш народа от града. Да иде, където поиска.
Евнух бей не се бе надявал на тъй лека развръзка. Почти зарадван, той отвърна бързо с ръка на сърцето:
— На, и аз клетва се заклевам! Никого с пръст няма да докосна. Всеки да иде, където си ще. Само ще огледам сред тях да се не измъкне и Хасан бей.
Калина се провикна:
— Щом е тъй, беим, изтегли си войската от друма! Да не плаши хората. А ние ще те допуснем в крепостта, когато бежанците се изгубят зад баира.
Евнух бей пак положи десница на гърдите.
— Клетвата повтарям! Ще пусна раята!
В обсадения град изведнъж настана тягостна възбуда.
С плач и вайкане, със сълзи и скърцане на зъби народът се изправи пред Главната порта, нарамил кой каквото сварил: дисаги с храна, стомна с вода, вързоп с дрехи. Кърмачките понесли в цедилки на гръб невръстни рожби.
Жените плачеха и простираха ръце към стената, където стояха с лице към врага облечените в желязо девойки, вцепенени от мъка и от гордост пред собствения подвиг. Мъжете дърпаха жените си, забили зли погледи в земята като добичета, кога се напъват да разкъртят с ралото спечената от засуха пръст.
Поеха редом с всички и оцелелите пирати, бунтарите от асеновата каторга. С тях и Радул Влаха. Къде другаде можеха да се дянат? Само към Хема? Ордите на Мурада сега гонеха към Влашко разбитите останки на Владиславовата рат. Нейде сред Хема, в непристъпните му дебри, щяха да забият стожера на новото си гумно. Хем — последната твърдиня на Българщината, непокореното царство на българите, макар и без цар.
Мостът се спусна със зловещо проскърцване, като че ли и той изплака болката на изоставения град. Множеството премина отвъд с хлипане и стонове, източи се към полето. А пред всички, с кръста в ръка, с епитрахила през рамо, с черковната хоругва, понесена от клисаря, без калимавка, разрошен, с пресъхнали от болка очи, закрачи поп Ставрос, запътил се и той към примамното видение на свободата свободно да се моли на своя бог.
Девойките вдигнаха отново моста, щом излезе и последният бежанец, изправиха се на стража, готови да подхванат боя, ако нечестивците нарушат дадената дума. Не видяха, че освен тях още един човек бе останал скрит зад протката на Привратната кула. Бальо Купеца бе решил да изчака турците, та лично да издаде на Евнух бея къде е скрито имането. Тъй да изкупи и своя живот, и честта на дъщеря си Калиопа. А ако може — да запази и имота, и богатството си.
А турците стояха край пътя мирни. Изчакваха човешката върволица да се източи в далечината.
Отвлеченото съкровище
Изкусен в лечебната хирургия беше бръснарят на абат Алдо Аскони. С помощта на болярката Звездена, на нейните сръчни ръце, успя да пресече треската на ранения. С мазила спря напълно кървенето на раната, с настойка от билки, наливана с грижливо търпение в устата му, скоро го освежи.
Княз Асен отвори очи. Озърна се учуден.
— Твърдинята? — пошушна той глухо.
Звездена отвърна:
— Държи се.
— А ние? Къде сме ние?
— На генуезка галера.
— Защо?
— Калина те изпрати тук. За да те спаси… Вързана отпрати и мене с теб. Да бъда при теб. И още туй рече: „Асене, ти се срамуваше от мен. Дай боже някога да се гордееш.“
Асен отпусна клепачи. Само равното му дишане издаваше, че е жив, че най-страшното е преминало.
Бръснарят влезе с лека стъпка, безшумен и покорен като всеки слуга. Опипа пулса му и се усмихна.
— Кои сте вие? — запита шепнешком Асен.
Бръснарят отговори:
— Част от флотата на негово светлейшество папа Евгени IV, изпратена в помощ на благословения от бога кръстоносен поход на крал Владислав III Ягело.
Една сълза избликна в окото на Асен.
— А вие не знаете ли — почти простена той, — че Владислав загина? Че христовото войнство бяга…
Ръката на бръснаря трепна. Той предложи на болния чаша топло вино, подсладено с мед. После изскочи набързо от каютата.
Само след няколко минути вътре влезе синът на кардинал Доминико Аскони, в пълни рицарски доспехи, но гологлав и безоръжен, както подобава на свещеник-боец, само е един сребърен кръст на гърдите.
Абатът благослови с ръка и седна на малкото столче.
— Да благодарим богу, че оздравявате! — почна той. — Това ми дава смелост да говоря с вас.
— Аз също ви чаках, отче! — пошепна Асен. — С молба към вас лично и към вашето християнско човеколюбие.
— Кажете, княже! Слушам ви.