— Горе… В Калиакра… Народът ми гине… Тиранинът беснее… Помогнете! Вземете жителите на Калиакра! Спасете ги в името на кръста!
Докато слушаше измъчения шепот на ранения, Алдо Аскони кимаше съчувствено с глава.
Накрая той рече:
— Ще го сторя! Това е мой християнски и рицарски дълг. Но преди това и аз искам нещо от вас.
Князът го изгледа нетърпеливо.
— Ето що, княже! Негово светлейшество папата получи вашето мъдро писмо. И прати в помощ на изстрадалия български народ помощ по суша и по море. Но сатаната разстрои плановете на светия отец. Какво ни остава да сторим сега? Да бягаме ли, да натоварим само калиакренците? Или ведно с това да отнесем и богатството на тоя град?
Той зърна мярналата се сянка на съмнение в очите на болния. И побърза да добави:
— Бъдете сигурен, това не е последният поход. Светият отец, целият християнски свят няма да намерят покой, докато не очистят страната ви от тая антихристка напаст. Още догодина папата ще отправи насам нов поход, още помощен, по-всестранно подготвен. Ала за това трябват средства, огромни разходи. По липса на пари крал Владислав не можа да сбере толкова наемници, колкото бяха нужни за делото. С вашето богатство това може да се осъществи. Може да се насочи цялото христово рицарство, та да помете сарацинската сган.
— Какво искате, отче? — пошепна Асен.
— Незабавно, преди сарацините да завземат крепостта, ние да натоварим Лизимаховата съкровищница на кораба. Да ги преварим. Чух, че и султан Мурад е научил за нея. И султан Мурад бърза…
Мълчала досега, Звездена се вмеси в разговора:
— Преди да оправяме бъдещето, нека да се погрижил за сегашното. Стотици мъже, жени и деца умират, всяха загубена минута носи гибел сред моите съграждани.
Тя скръсти молитвено ръце.
— Отче, спасете първо хората! После искайте всичко каквото ви е угодно!
С тих глас абатът отвърна:
— Не, дъще моя! Защото докато ние опразваме крепостта, турците ще завземат носа. Ще ни преварят. Нужни ни са само час-два. За толкова време такава цитадела не пада. Дни и седмици издържа тя…
Асен все се двоумеше.
— Жал ми е за хората, отче, че гинат мърцина. Защо пък да не почнем едновременно да товарим и златото, и хората?
Видял, че е постигнал целта си, че е убедил княза толкова лесно, Алдо Аскони заговори с още по-кротък, съчувствен глас:
— Аз имам заповед от негово светлейшество. И тая заповед е недвусмислена. Мога да ви я покажа — само да отнеса златото. Друга флота начело с кардинал Франческо Кондолмиери има бойните задачи. Ала въпреки всичко, ще наруша заповедта, ще поема тая отговорност. Само че едва след като изпълня пряката си задача.
Асен не устоя пред тая кротка упоритост. И той склони.
— Само че по-бързо! Заради хората, които мрат…
Галерата на Алдо Аскони приближи отвесната грамада на Калиакра. От борда скочи роб гмурец, пусна се два пъти безуспешно под водата. На третия път изчезна. Когато след десетина минути отново се върна, в ръцете му искреше шлем от чисто злато.
Абат Аскони не устоя на изкушението. Наложи го тутакси на главата си. Изправи се така, със златната каска, стояла може би и върху главата на Великия Александър, с притворени от доволство очи. Значи — истина е! Не е легенда! Съкровището на Лизимах съществува! И вече е негово! Презряният метал отключва всяка крепост. В мечтата си той се виждаше вече крал, дори папа. С толкова злато може да се постигне всяка мечта. И най-дръзката.
Всичко беше премислено отпреди, до най-малката подробност. В леденостуденото ноемврийско море, под непрестанния дъжд, гмурците намъкваха в пещерата завързани с въжета чували, пълнеха ги, а после от кораба други роби изтегляха въжетата и изсипваха скъпоценния товар направо в трюма, както се товарят кожи и дърва.
Внезапно от една пролука в скалата се подаде някаква сгърчена фигура, омотана с дрипи от главата, петите.
— Не го пипайте! — изхриптя Прокажения. — Не докосвайте дяволския камък! С грабеж е натрупан, с кръв прокълнат е…
Рояк стрели прекъснаха зловещите му прокоби.
Звездена протегна ръка да ги спре.
— Оставете безобидния!
Но думите му вляха смут и в нейното сърце.
Докато опразнят пещерата, трима водолаза се удавиха, сковани от студ. Но какво значеше загубата на трима роба, дори най-скъпите, пред придобитото тъй леко богатство?
Накрай и самият Алдо се гмурна, та да се увери със собствените си очи, че не е останало нищо. Недоверчив по природа, той бе допуснал и това робите и надзирателите да са оставили половината съкровище, та да се върнат повторно, тоя път заради себе си.
Едва тогава даде заповед за тръгване. Духаше насрещен вятър, който се усилваше неусетно. Затова поеха на весла, поеха с пълен размах. Вълните нарастваха бързо, пресрещаха ги с рев и пяна. Край настръхналите калиакренски рифове ставаше опасно.