Звездена изтича на борда, погледна губещата се в дъждовната завеса крепост и се втурна право към капитана.
— Къде отиваме, отче? Кога ще вземете хората ми?
Той се извърна надменно. От предишното християнско смирение не бе останал ни помен.
— Ние няма да ги вземем, болярко!
Тя стоеше потресена.
— Как?
— Нашата цел е златото. Не някакви си непокорници. Който е дробил попарата, да си я сърба сам!
— Подлец! — извика гневно Звездена и преди той да се опомни, залепи една звучна плесница на самодоволното му лице.
Двама телохранители извиха назад ръцете й.
— Ще те пратя на кладата, вещице! — изсъска Алдо Аскони. — А сега в трюма! С вериги!
Скрит в своята дупка Прокажения видя това и вдигна струпясал юмрук към отплаващата ескадра.
Алдо се обърна към адютанта си:
— В окови и князът! При нея, в трюма!
Татко Доминико щеше да реши участта им. Един български княз в ръцете му можеше да свърши полезно дело като скъпо разменно средство със султана.
После, сякаш забравил обидата, без да снеме златния шлем от главата си, абат Алдо отново се изправи на бака срещу разпененото море.
Наистина под щастлива звезда бяха родени Аскони. Родени за слава и богатство… За мощ…
Примерът
Евнух бей проследи с ехидна усмивка накъде се запътваха изгнаниците, после се обърна към калето. Дума бяха дали девойките — спазваха я. С мъчително скърцане, като плач, мостът лягаше връз рова.
Беят направи знак с ръка и аскерът нахлу през портите. Втурна се из градището за грабеж. Обещал бе Али бей три дни да плячкосват крепостта, всеки за себе си. И нищо за него, нищо за султана. То се знае, не им спомена за имането, що чакаше от Хасан бея. Получил бе хабера от Бальо Купеца. Разбрал бе, че е нейде из Килгра бурун. С барут целия щеше да го събори, ала щеше да намери туй, за което бе дошъл.
Не влезе направо в града Евнух бей. Досещаше се какво може да му скроят такива дяволски девойки — шейтан къз, както ги бяха нарекли хората му. Можеха и с барут да взривят калето, можеха да го залеят с катран и да го подпалят, когато той стъпи в него.
Но всичко си беше тихо и мирно. Нищо друго само трясък от изкъртвани порти, кънтеж на ятагани в дувари, кои търсят укрито злато, звънтеж на разхвърляна посъда и крясък на подгонени кокошки.
Евнух бей повика с пръст акинджията Ибрахим, онбашията:
— Слушай! — рече му той. — Смахмузвай ата! И подир гяурите с бабаитите си! Дорде ги не изтребиш до един да ми се не връщаш!
Ибрахим ага отстъпи слисан:
— Що чувам, беим? Та нали дума даде да ги оставиш? Евнухът сви гнусливо устни, опря гюловото шишенце до носа си.
— Дадена дума на гяур все едно на свиня! Тръгвай, Ибрахиме, че изтървеш ли ги, с главата си ще отговаряш!
И Ибрахим тръгна. Какво друго му оставаше? Пътят му минаваше покрай турското гробище, в което се белееха триъгълните надгробни камъни.
И тъй, улисан, ядосан, че дорде се върне, другите ще оплячкосат града, не видя как иззад една надгробна плоча изскочи Прокажения. Дочул бейската заръка, Прокажения не бе размислял дълго. Едно знаеше той народът да се запази. Заради народа и на грях се бе прежалил.
Ножът му хлътна във врата на акинджията. Ала неопитна беше тая ръка, треперлива, разядена от болестта. Ибрахим ага успя да извади камата и да замахне. Заби я в гърдите му и се строполи мъртъв отгоре му, затисна го с якото си тяло, с тежката си броня.
Едва прекрачи Баш капия, Евнух бей видя двама яничари да извличат от кулата Бальо купеца. Предателят се хвърли в краката на коня му.
— Бог те праща навреме, беим!
— Що става? — запита Евнух бей.
— Спаси ме, Али бей! Спаси и мене! Пощади и Калиопа! И тя е с момите, що ти се врекоха за откуп на раята.
Евнух бей се усмихна кисело:
— От какво да я пощадя, Бальо ефенди? Че аз каквато участ съм им отредил, от нея по-достойна няма. Ислямът не ще мъже, що само по име са мъже, като тия, кои се уплашиха от Янкула и за един ден до Диамбола стигнаха; тия, кои сега падишахът разкарва пред аскера за резил, обути в женски шалвари, покачени гърбом на магарета. На исляма му трябват силни мъже, юнаци, като тия девойки. Наумил съм, Бальо, както овчарят подбира кочове за овцете си и овце за кочовете си, тъй и аз ще развъждам мъжете и жените. На най-личните си юнаци в харемите ще ги проводя.
Първият яничар, един от малцината отървали се от сечта на въстаниците, блъсна пленника си в гърба.
— Тоя е хаирсъзинът, който първи отвори калето пред Дракула!