Пожарища в Калиакра! Това можеше да означава, че вече ги няма бранителите й, оставили я на произвола — във властта на побеснелия завоевател; че го няма княз Асен; че я няма Калина, все още в неговото сърце прекрасната дона Калиакра!
Най-сетне, избиколиха скалистия нос, който се къпеше в бели взривове от пяна. От брулещия дъжд, от високите водни пръски по скалите се стичаха надолу мътни, пенливи водопади.
Облаците вече бяха достигнали и крепостта, бяха я обхванали в косматите си пипала, които просветваха зловещо от огнените отражения.
Галерата обходи отдалеч опасните рифове, после свърна рязко на север, навлезе в Западния залив. Като по магия морето утихна, загладиха се вълните, стопи се бялата пяна, отнасяна на запад от Дяволското течение като река от мляко.
Пристанът беше съвсем пуст. Вълните подмятаха само обгорелите скелети на няколко гемии. Бранко прилепи кораба си до кея, опъна въжетата, пусна котвите. И после, повел почти всичките си пирати, се втурна задъхан нагоре, към горящия град.
Премина по спуснатия мост, втурна се през опустелите улици, затрупани с овъглени греди и дъски, със срутени тухли и камъни, под които се подаваха човешките трупове.
— Калиакра! — крещеше прегракнал той. — Обади се, Калиакра!
Отвръщаше му само воят на бурята в изцъклените като черепи, останали без врати и прозорци домове. Тласкана от всеки порив на вятъра, биеше тъжно като на умряло черковната камбана. И никакъв друг глас: ни лай на куче, ни крясък на птица, ни дума на човек. Пиратите претърсваха, и те смълчани в тишината, всяка къща, надзъртаха зад всеки ъгъл.
Бранко достигна Стражевата кула. Отпусна безпомощно ръце. И тогава портичката на параклиса „Свети Никола“ се отвори и отвътре се измъкна подобен на зловещо привидение Прокажения.
— Още имало да се тегли! — изфъфли той. — Корава душа, не излита! Още има грехове да изплаща…
Види се, много корава беше душата му, щом се държеше тъй стръвно в разкапаното му тяло. Камата на Ибрахим ага бе пробила само месото под мишницата. Не бе засегнала нито сърцето, нито дробовете.
При вида на пиратите той се стъписа.
Бранко превъзмогна страха си:
— Който и да си, човек или дух, кажи ми! Къде е Калиакра?
— Калиакра изгоря! — отвърна Прокажения. — Не видиш ли? Пепелище!
— Питам за Калина! — поправи се Бранко. — Къде е Калина?
Прокажения поклати глава. От дупките на качулката му погледнаха две възторжени очи.
— Няма я вече Калина! Умря. За пример. Да помнят. Да пеят песни. С нея още четиридесет девойки скочиха. Ей оттука. Вкупом. И изедника увлякоха със себе си. Затриха и Евнух бея.
Бранко приседна на едно стъпало. Коленете му трепереха, очите му пареха. Гърчове стягаха гърлото му.
— Калиакра — мъртва! Що думаш, старче?
— За нас с тебе е мъртва, сине. За потомството ще живее!
Бранко се надигна. После си тръгна с наведена глава, последван от разчувствуваните до сълзи разбойници.
Насред път се извърна и запита:
— А да знаеш къде е Асен, вашият княз?
— И туй знам — отвърна Прокаженият. На генуезката каторга. Изпрати го ранен Калина, изпрати го ведно с болярката Звездена. После каторгата се върна. Извади златото от пещерата и си тръгна. Видях как вързаха Звездена.
Дон Рикардо изруга:
— Затуй значи е било всичко! Затуй ни следваха от Босфора дотук! Заради съкровището…
— Ясно е! — стисна зъби Дугуня. — Звездена вързана! Щом жена ще връзват, то значи и князът е пленник!
Кормчията го хвана под ръка.
— Да си ходим, капитане! Няма какво да дирим повече тук и да хленчим. Какво ще си помисли дона Калиакра, ако може да ни види такива? Да палим ли свещи, или да тръгнем веднага като истински мъже, да ги настигнем, да освободим княза, да зарадваме душата й…
Без да отвърне, Бранко Дугуня се спусна тичешком надолу, скочи на палубата и едва дочакал завръщането на хората си, даде знак за отплаване.
Галерата отново се стрелна в открито море, запори вълните, които връхлитаха насреща й разпенени и зли като задъхани от безсилна ярост кристални чудовища. Вълнорезът й вече вдигаше не водни пръски, не вълни, а цели водни хълмове, които се издигаха пред носа като стъклени хребети и се стоварваха с рев и грохот.
По-бързо! По-бързо!
Той прати надзирателите да напъхат в устата на всеки гребец по къс сланина, по няколко маслини, да им дадат винена попара. Прати ги още веднъж. И още веднъж. Незапомнили друг път такова пиршество, те напрягаха последни сили.
Бранко Дугуня се боеше само от едно — че скоро ще се мръкне. И в мрака, във виелицата, можеше да се размине с тези, които преследваше тъй настървено.