— Не се вижда нищо — продума той с изражение на недоволство.
Но почука на прозорчето и извика на пътниците:
— Пригответе оръжията.
— Индианците ли са? — попита безстрашно младежът, който отиваше в Сан Франциско да си прибере наследството.
— Засега не знам нищо. Може всеки момент да се нахвърлят върху нас.
Той постави между краката си една от двете пушки, стегна поводите и плесна шестте коня със силна ръка, като им подвикна:
— В галоп, агънца мои!
Едва произнесе тези думи и О’Бриент сложи ръка на рамото му и каза с леко променен глас:
— Идат!
— Червенокожите ли? — попита Моргат, като сбърчи чело.
— Виждам шест или седем конници, които препускат зад нас. Струва ми се, че са индианци.
Кочияшът се обърна и наистина забеляза няколко конници, които следваха пътеката на разстояние от триста-четиристотин крачки.
— Откъде пък изскочиха тези? — попита се той. — Дали между тях е вождът, който е искал да отвлече жена ви?
— Почти съм сигурен в това — отговори О’Бриент. — Някой го е уведомил за бягството ни и той е събрал воините си.
— Ако тези са всичките, не е опасно — каза Моргат. — С два удара на „тръбата“ си ще ги разпръсна като пилци. Но нека засега ги накараме да потичат.
— Кога ще можем да стигнем до поста за смяна на конете?
— Не по-рано от утре по пладне — отговори Моргат. — Много е далеч, но се надявам, че ще стигнем, без да оставим конете си в ръцете на команчите.
Индианците — нямаше вече никакво съмнение, че това са те — не бързаха да наближават колата. Те се задоволяваха да я следват на известно разстояние.
Само двама от тях се бяха спуснали по равнината и се виждаше как препускат от дясната страна на колата. Държаха се обаче далеч от пушката на кочияша, с когото сигурно се бяха „запознавали“.
Тази маневра не успокояваше много Моргат. Той предпочиташе внезапното нападение, а не преследване от разстояние.
Червенокожите сигурно имаха някаква причина да действуват по този начин, който бе твърде различен от обичайната им буйност.
— Какво ще кажете, О’Бриент? — попита Моргат ловеца, който бе не по-малко загрижен от него. И с право!
— Тези проклетници чакат подкрепление, за да ни нападнат.
— Тогава работата ще стане сериозна. — обезпокои се кочияшът. — Ако можем, сега да се отървем от тези. Карабината ви е добра, нали? Дайте някой изстрел. Като разберат, че сме добре въоръжени, кой знае дали няма да се откажат от преследването.
— Хм! Ако между тях е вождът, който искаше да ми отнеме Мери, няма да ни оставят спокойни!
Ирландецът напълни карабината и се прицели в първия от двамата индианци, които препускаха в равнината.
Още гърмежът не бе заглъхнал, и единият от двата коня, като направи огромен скок, се преобърна сред високите треви заедно с конника.
— Добър изстрел! — възкликна Моргат. — Стреляте като канадски ловец, господине.
В това време от равнината се разнесоха ужасни викове.
Викаха команчите.
— Ето ги! — извика О’Бриент. — Очаквах ги!
Моргат спря конете със силно дръпване на поводите и извика на тримата пътници вътре в колата:
— Хайде, господа, вземете пушките и се качете на багажника на колата. Оставете госпожата вътре зад сандъка.
Най-напред младият канадец, а после и другите двама изскочиха бързо навън, понесли карабините и пистолетите си, и се покатериха на колата, където вече бе О’Бриент.
— Вие стреляйте — нареди Моргат, — а аз ще се занимавам с конете.
Пощенската кола продължи препускането, като се понесе всред високите треви на равнината. Тя летеше вихрено, като подскачаше и скърцаше.
— Предайте се или ще ви смъкнем скалповете! — крещяха индианците.
На тяхната заплаха Моргат отговаряше гръмогласно:
— Огън, господа! Стреляйте добре по тези кучета! Колата продължаваше пътя си, а в това време ловецът и тримата пътници поддържаха чест огън.
Особено се прояви младият канадец. Той се излагаше безстрашно на стрелите на неприятелите и рядко изстрелите му не улучваха целта.
Мексиканката също не бездействуваше. От време на време тя изваждаше карабината си през вратичката и стреляше, като поваляше ту някой кон, ту някой индианец.
Но гоненицата не можеше да продължи до безкрайност. Индианците от племето команчи бяха най-храбрите воини от всички индиански племена. Те не отстъпваха лесно, дори когато трябваше да се бият при равни сили с белоликите.
Виждайки, че съпротивата става упорита, червенокожите се разделиха на два отряда, за да нападнат конете на колата. Бяха сигурни, че като избият конете на колата, ще се справят скоро и с малката група на белоликите.