Мерцедесът избухна и се стопи пред ужасените очи на бандитите от силовите групировки в страната. „Край с Бесния!“ — къде злорадо, къде с облекчение мислеха многобройните му врагове, дошли да имитират съчувствие и да отложат по възможност ударите на бясната му ръка. „Край на Бесния!“ — плачеха хората на „Кали“, къде от ужас, къде от безсилна ярост. Атаката беше толкова бърза, че за никой нямаше съмнение, взривът беше предварително заложен в колата. „Отиде Ботьо!“ — помисли Бесният и несъзнателно, забравил всички мерки за защита, отвори вратата и се подложи на пороя. Срещу него тичаха Мартин и Слънцето, от охранителните коли наизскачаха „цигулари“, хора от „Кали“, „Пирана“, „Аполо“, ченгета от охраната, дори свръхтайните хамъри на „Ескадрона“. Какво по дяволите, беше се случило?
Бесният погледна предпазливо в догарящата, нажежена до червено кола. Ботьо го нямаше там, където някога беше шофьорското място. Или беше стопен, или просто се беше дематериализирал.
— Млък! — изсъска Бесният, когато Мартин и Слънцето застанаха срещу него. — След малко ще цъфнат баретите. На тях ще давате идиотските си обяснения. Аз съм бил в колата на зет ми. Ясно ли е?
— Ясно! — измънка Мартин.
— Щом ви е ясно, влизайте в църквата. Да не забравяме защо сме тук!
Тридесетина души го обградиха и тръгнаха под пороя. Видя Барона, Чомбе, Маргина, Пашата, Карана, Главата и кой ли не още. Бяха чакали знак, за да започнат траурната церемония… обаче, съдбата беше решила друго.
На входа на църквата се появи майката на близнаците. Когато Бесният се наведе да й целуне ръка, бившата му учителка по литература, а и класна, заби десетте си нокътя в лицето му и го превърна в кървава каша.
— Върни ми синовете, убиецо! — сухо, свирепо с горящи, изплакали сълзите си очи, изсъска тя. — Ти уби синовете ми, Джермане! И твоя ред идва, изчадие адово! Махай се, сатана! Сама ще погреба децата си… Махайте се, по дяволите, убийци!
Марко Аркидяконо изстреля отровното си жило, но не уцели. Бесният се врътна, придържайки с ръце кървавата кожа на лицето, стрелата свирна покрай ушите му и се заби в рамото на Слънцето.
— Луда! — крещеше Бесният. — Аз съм убил близнаците! Луда за връзване! Може би и брат ми аз убих!
Давеше се от ярост, от унижение, но и от мъка.
— По колите! — изкрещя той. — Карайте в „Мираж“! Там ще почетем паметта на близнаците!
Излетя хеликоптер, но никой освен Каранът не му обърна внимание.
Слънцето изкрещя и рухна в калния порой между колите. Лицето му беше зелено, очите опулени от ужас, тялото му се гърчеше, като на Румен епилептика от детството им. Слънцето повърна жлъчка и умря. Хеликоптерът изстреля ракета, но избухна някъде далеч между гробовете.
— В колите! — викна Маргинът. — Стрелят от въздуха… ракети! С ракети вдигнали колата на Бесния!
„Ще ти кажа аз кой е Бесният!“ — помисли Жорж, но сега не беше време за саморазправа и побърза да се вмъкне в колата.
— Газ! — изкомандва той. — Влез в града и спри между сградите! Не изпускай от очи хеликоптера!
Мерцедесът потегли с нервни маневри. Тук, на Кюстендилските гробища, дори ездач, трудно би се промъкнал между десетките луксозни возила. Охраната тъпчеше мъртвия гард на брат му в един от багажниците, когато избухна втората ракета. Този път попадението беше по-точно. Отнесе кръста на църквата и избухна в недовършената постройка на бъдещия крематориум. Цигуларите излязоха от вцепенението си. Косьо Блейзерът измъкна калашника и започна да стреля по въздушния нападател, след него още стотина стрелци от силовите бригади изпразниха пълнителите си в небето. От хеликоптера усетиха стрелбата и побързаха да се изтеглят на север.