— Не те разбирам…
— Напротив, разбираш ме идеално. Искаш мир… Преведено, това значи «Кали» да свали гарда, да ти падне на колене, и да ни свитнеш един по един… Като пъдпъдъците в чинията ти…
Пентхауз се засмя весело.
— Аз не съм убил никого, Жорко. Дори на лов не съм бил никога. Бъркаш ме с някого, момчето ми.
— Не, Пентхауз. Не те бъркам. Ти си главата на ЦК на БКП, ти си шефа, или поне резидента на КГБ в България. Ти дърпаш конците и на афганците, и на Доди Беров, ти създаде Ескадрона, ти и никой друг си виновен за смъртта на брат ми, близнаците и другите — знаеш ги чудесно и поименно. Тия белези по лицето ми, виждаш ли ги. И за тях си виновен ти, нищо, че една полудяла от скръб майка ме обезобрази завинаги… — Бесният го хвана грубо за ревера. — Ти си убиец № 1 в тази държава, мръсно тлъсто копеле! И въпреки това, ако искаш мир, приемам при условията, които чу преди малко! Ако не, един ден, лично аз ще те набия на кол! Ще го набия в розовия ти гъз и ще ти го изкарам през устата!
Бесният скочи, пътьом грабна палтото си и излезе. Секунди след това заведението беше празно. Пентхауз остана сам. Убийците и курвите на «Кали» бяха изчезнали.
— Момче — каза резидентът на КГБ. — Имам ли сметка за уреждане?
— Да, господине — отговори келнерът. — Цялото заведение яде и пи за ваша сметка!
Ревизията на МВР беше детска играчка за Валери Савов, президент на «Калибанк» и главен финансов експерт на «Кали холдинг». Посрещна усмихнат ревизорите, предложи им кафета, торти, всякакви видове напитки и любезно, дори приветливо ги допусна до фирмените и банкови операции.
— Документацията е на ваше разположение, господа — каза той. — Разпоредил съм да ви представят незабавно оперативните книжа по всяка сделка, която ви интересува!
— Имате ли несъбираеми кредити? — попита възрастен полковник с вродено недоверие и с предварително убеждение, че всеки ревизиран е потенциален подсъдим. — Не, господин полковник. Няма и да имаме, докато аз съм президент на банката.
— Валутни операции с двойно счетоводство? По-добре е предварително да сложите картите на масата.
Валери се усмихна весело.
— Всички карти са в колодата, г-н полковник. Желая ви приятна работа.
Излезе и остави къртиците да ровят.
— Г-н Савов — посрещна го портиерът. — Обади се шефът на холдинга. Каза да му телефонирате… Добави незабавно!
— Търсил си ме, Жорж!
— Ревизията започна ли? — нервно попита Бесният.
— Да.
— Е-и?
— Ревизия като ревизия. Идват с голяма кошница, ще си отидат с празни ръце!
— Сигурен ли си?
— Абсолютно… — Валери се засмя звънко. — Имаш ли ми доверие, шурей!
— Естествено… Пълно доверие ти имам, зет ми… но все пак такава масирана акция?
— Аз съм тук, за да не мислиш за разни дреболии като ревизии и тем подобни. Повтарям ти, всички ревизори на света да се изсипят не само в банката, а и в целия холдинг, могат да се хванат само за долуподписания.
Бесния се изсмя в слушалката.
— Това да се чува! Какво правиш в момента?
— Току що навърших тридесет години!
— Сериозно!
— Напълно!
— Идвай да го полеем! Вземи и Катя.
— Ще дойда сам… Искам да говоря с тебе!
— Чакам те!
Бесният прекъсна разговора и викна Мартин.
— Иди да купиш един златен пръстен… Елегантен, скъп… Брилянт по възможност. Мери го на безименния си пръст и гледай да намериш нещо свестно, ако не искаш да ти откъсна ташаците!
Когато Проданов влезе в «Руския клуб», Зорин вече го чакаше на маса за двама. Познаваха се от дълги години, още от първия випуск на полицейското училище в Симеоново, но бяха останали на поздрав, никога не бяха разменили дори и една дума, камо ли да седнат на една маса. Проданов се отпусна срещу него и разтърка уморено очи.
— Дойде време да си сътрудничим, Зорин. Поне аз не виждам друг избор.
— Така изглежда — кимна баретата. — Ще пием ли по нещо?
— Водка… ако не е много скъпа. Аз съм държавен чиновник.
Зорин се усмихна криво, поръча бяло вино за себе си и сто грама «Абсолют» за шефа на следствието.
— Веднага ли ще минем на същината на въпроса, или ще спазим протокола? — попита той.
— Майната им на условностите — Проданов изглеждаше и уморен, и преждевременно остарял. — Чувствам се безпомощен… По-лошо — глупав и смешен. Разни бандитчета си бършат гъза с мен и аз нямам законовите основания да им извия вратовете. Разбираш ли ме?
— Идеално! — Зорин го разбираше, но не му съчувстваше.
— Бандитите са едно голямо и сплотено мафиотско семейство.
— Всяка просперираща фирма е мафия, Проданов.
Шефът на следствието удари с юмрук по масата.
— Добре де, ние какви сме? Шепа кретени с юридическо образование? Последните романтици? Лунатици, идиоти? Какви сме, Зорин?
— По малко от всичко!
— Не може така… Повече посмешище на престъпници не ставам. Кълна ти се в покойната си майка, няма да викна в следствието нито един мафиот, преди да ми развържат ръцете да го завра на кучето в гъза! Зорин се усмихна.
— Викай ги извън службата! Ще се изненадаш от промяната. Когато гърбът им не е защитен от дебелите стени на «Развигор», от бабаитлъка им няма да остане помен.
— Добре знаеш какъв ще е резултатът. Ще ме разжалват за превишаване на служебните права и ще ме дадат под съд за саморазправа. Знаеш го по-добре от мен, ние сме страшно жестоки помежду си. От главата на Барона няма да падне косъм, но мен ще ме напъхат в пандиза, ако ударя дори един шамар на този бандит, който държи под откровен рекет дори аптеките на запад от София!
Зорин знаеше, разбира се. Знаеше много повече, но все още гадаеше смисъла на срещата им, тук, в «Руския клуб», откровено свърталище на най-корумпираните държавни мъже и на преките им изпълнители, гангстерите от силовите групировки, маскирани като застрахователни дружества.
— Разбирам, Проданов… Карай направо, какво мога да направя за теб?
Сервираха напитките. Зорин напълни чашата си с лед, доля вино и я вдигна.
— Изплюй камъчето, колега! — каза той. — Всички се печем на един огън.
Проданов отпи солидна глътка, бръкна в джоба на сакото, извади няколко сгънати листа и му ги подаде.
Преди да умре от раните си, майор Панайот Киров от Пазарджик беше проговорил. «Ескадронът на смъртта» беше престанал да бъде тайна за Главно следствено управление, по-лошо, командният му състав беше изброен поименно, броят на цевите също. Киров беше стигнал до там в прозренията си, че обявяваше Пентхауз за идеолог на новата «фабрика за смърт», както находчиво я беше нарекъл, а Доди Беров чрез «Полиинс» и новосъздадената «Банка за Екологическа Профилактика» за основния спонсор на разширилият се от 100 на 1500 души Ескадрон. Беше споменал броя на жертвите от двете страни, разбира се беше пропуснал десетте трупа, паднали в последните две денонощия, като отмъщение на Бесния за атентата в Кюстендилските гробища.
Зорин прочете листата и ги остави пред него.
— Наздраве! — каза той. — На някои хора не им липсва фантазия.
Дори агонизирайки. Проданов запали цигара, допи водката и поиска нова.
— Прибери тези листчета, Зорин. За теб ги донесох. Единствен екземпляр, диктуван на един следовател. Аз! Дори да са измислица по-добре е да не стигат до протоколите на моята служба. Камо ли до пресата.
Зорин не чака подкана.
— Какво искаш за услугата?
— Нищо лично.
— И все пак?
— Главата на Георги Изов — Бесният.
Зорин се усмихна.
— Тази сутрин получих честитка… Следобяд сведението ще стигне и «Развигор». Бесният е убил десет запасни офицери от полицията. До един от провинцията.
— Членове на… Ескадрона?“
— Доверие за доверие, Проданов. Максималното, което мога да ти кажа, е, че бяха под мое командване.
— Достатъчно… Какъв ще бъде ответният удар или да се сетя сам?
— Предстоят избори. Премиерът е млад, лудо амбициозен хлапак… Чекиджия, ако питаш мен! Поискал е „прибиране на оръжията“, докато не го преизберат… Хората, от които получавам заповеди, са зависими от него.
— Три месеца? — Зорин кимна. — Страх ме е, че дотогава ще… ще останеш генерал без армия.
Зорин се усмихна кисело.
— Е, за Бесния можем да направим едно изключение. Мъж с кураж, със замах. Заслужава си да му поднесем уважението си.