— Всяка просперираща фирма е мафия, Проданов.
Шефът на следствието удари с юмрук по масата.
— Добре де, ние какви сме? Шепа кретени с юридическо образование? Последните романтици? Лунатици, идиоти? Какви сме, Зорин?
— По малко от всичко!
— Не може така… Повече посмешище на престъпници не ставам. Кълна ти се в покойната си майка, няма да викна в следствието нито един мафиот, преди да ми развържат ръцете да го завра на кучето в гъза! Зорин се усмихна.
— Викай ги извън службата! Ще се изненадаш от промяната. Когато гърбът им не е защитен от дебелите стени на «Развигор», от бабаитлъка им няма да остане помен.
— Добре знаеш какъв ще е резултатът. Ще ме разжалват за превишаване на служебните права и ще ме дадат под съд за саморазправа. Знаеш го по-добре от мен, ние сме страшно жестоки помежду си. От главата на Барона няма да падне косъм, но мен ще ме напъхат в пандиза, ако ударя дори един шамар на този бандит, който държи под откровен рекет дори аптеките на запад от София!
Зорин знаеше, разбира се. Знаеше много повече, но все още гадаеше смисъла на срещата им, тук, в «Руския клуб», откровено свърталище на най-корумпираните държавни мъже и на преките им изпълнители, гангстерите от силовите групировки, маскирани като застрахователни дружества.
— Разбирам, Проданов… Карай направо, какво мога да направя за теб?
Сервираха напитките. Зорин напълни чашата си с лед, доля вино и я вдигна.
— Изплюй камъчето, колега! — каза той. — Всички се печем на един огън.
Проданов отпи солидна глътка, бръкна в джоба на сакото, извади няколко сгънати листа и му ги подаде.
Преди да умре от раните си, майор Панайот Киров от Пазарджик беше проговорил. «Ескадронът на смъртта» беше престанал да бъде тайна за Главно следствено управление, по-лошо, командният му състав беше изброен поименно, броят на цевите също. Киров беше стигнал до там в прозренията си, че обявяваше Пентхауз за идеолог на новата «фабрика за смърт», както находчиво я беше нарекъл, а Доди Беров чрез «Полиинс» и новосъздадената «Банка за Екологическа Профилактика» за основния спонсор на разширилият се от 100 на 1500 души Ескадрон. Беше споменал броя на жертвите от двете страни, разбира се беше пропуснал десетте трупа, паднали в последните две денонощия, като отмъщение на Бесния за атентата в Кюстендилските гробища.
Зорин прочете листата и ги остави пред него.
— Наздраве! — каза той. — На някои хора не им липсва фантазия.
Дори агонизирайки. Проданов запали цигара, допи водката и поиска нова.
— Прибери тези листчета, Зорин. За теб ги донесох. Единствен екземпляр, диктуван на един следовател. Аз! Дори да са измислица по-добре е да не стигат до протоколите на моята служба. Камо ли до пресата.
Зорин не чака подкана.
— Какво искаш за услугата?
— Нищо лично.
— И все пак?
— Главата на Георги Изов — Бесният.
Зорин се усмихна.
— Тази сутрин получих честитка… Следобяд сведението ще стигне и «Развигор». Бесният е убил десет запасни офицери от полицията. До един от провинцията.
— Членове на… Ескадрона?“
— Доверие за доверие, Проданов. Максималното, което мога да ти кажа, е, че бяха под мое командване.
— Достатъчно… Какъв ще бъде ответният удар или да се сетя сам?
— Предстоят избори. Премиерът е млад, лудо амбициозен хлапак… Чекиджия, ако питаш мен! Поискал е „прибиране на оръжията“, докато не го преизберат… Хората, от които получавам заповеди, са зависими от него.
— Три месеца? — Зорин кимна. — Страх ме е, че дотогава ще… ще останеш генерал без армия.
Зорин се усмихна кисело.
— Е, за Бесния можем да направим едно изключение. Мъж с кураж, със замах. Заслужава си да му поднесем уважението си.
— Катя става особена… — Валери се изпоти преди да намери подходящата дума. — Отчуждаваме се. Не знам причината, но фактът е на лице.
— Нямате деца — безгрижно каза Бесният. — като надуе платната ще миряса.
— Няма да надуе… платната.
Бесният възстанови дивото си изражение.
— Какви ги дрънкаш, бе?
— Катя не може да има деца. Бяхме на преглед… Не съм й казал още, но проверих пробите. Лекарите са категорични. Катя няма да забременее никога.
Настъпи глупаво мълчание.
— Какво смяташ да правиш… Аман от ядове, да му еба майката. Да не си решил да се разведеш?
— Пази боже. През акъла не ми минава. Божа работа, Катя няма вина… за това исках да се посъветвам с тебе… Искам да осиновим дете.
— Правилно, Вальо. Хиляди хора го правят… Маймунякът е осиновен… е, малко идиот си пада… Лотария, но старците му го обожават, а и той тях. Купил им е къща палат, градинар им е наел, две коли с шофьори, чистачка. Понякога осиновеното е по-читаво от свое.