Валери кимна.
— Това щеше да бъде първата ми молба… Ще навиеш ли сестра ти да вземем бебе?
— Разбира се, брат ми. Ако трябва ще я бия, но ще клекне!
Валери се усмихна тъжно.
— Бил ли си я някога?
— Не помня… Като малки може и да съм я шляпвал някога. Тя по трябва да помни.
— Твърди, че нито ти, нито Велин сте й посягали.
Бесният помръкна.
— Той не я е пипвал с пръст, но за себе си не съм сигурен… Още довечера ще говоря с жена ти… Къде е сега?
— При Лидия… знаеш всеки момент ще ражда.
— Знам — разсеяно каза Бесният. — На човек не прилича горката… Повече от десет години я познавам, винаги е била слаба, но такова чудо у бременна жена за пръв път виждам… — Бесният стана, наля два малки скоча и застана прав пред него. — Казвай втората молба, че да заминем на празника…
Валери се изпоти, но мислено се прекръсти и изплю камъчето.
— Катя може би няма да иска да осиновим чуждо бебе, но детето на брат ти!
— Стига! — кресна Бесният. — Забрави, Валери! Знам, че го правиш от най-добри чувства, но никога повече не отваряй тази тема. Бебето, да даде Бог, да е живо и здраво си има майка, чичо, баба.. Катя и тебе! Не мисли за детето на брат ми! Ражда се принц или принцеса и аз ще имам грижата да стане гордо като баща си Нерон Вълкът…
Съдбата, обаче, отново се намеси нелепо. Лидия роди здраво момче, тежко 3 килограма и 400 грама, дълго 53 сантиметра, но не можа да понесе раждането, загуби много кръв, въпреки трансфузията, почина тихо, както беше живяла всеотдайно, ненатрапчиво, кротко. Диагнозата й беше „скоротечна анемия“, но Жорж не и повярва. Лидия просто беше изпълнила дълга си и последва Вълка в небитието.
Късно през нощта Бесният потърси Валери Савов, зет си, президента на „Калибанк“, човекът, който беше започнал да замества покойния му брат.
VII
— Жорж, Каранът е на телефона. Пътувам за София.
— Капанът задейства ли?
— Само лично. Чакай ме в офиса.
— Чакам те — каза Бесният. — Колко време ти трябва?
— Току що минах Вакарел…
— Мислех, че Козелът е човек на Пентхауз, Жорж… Оказа се още по-сложно. Зад Ескадрона стои правителството и лично премиерът.
— Тоя шибан болшевишки боклук!
— Основният ни враг са комунистите. Били наши, били руски — няма значение. Отново червените ни хвърлят примката.
Бесният стана.
— Спокойно, Каране. Карай подред.
— Козелът плува, но засякохме адрес, телефон и най-важното — самоличността на главния му солташак. Тодор Токев, Теди, 26-годишен, шампион по кикбокс. Минава за изключително луд и хладнокръвен.
— Къде е?
— Няма го… Заложих пусията вчера по обяд. Снощи не е спал в апартамента си. Ще се върне все някога и ще ни заведе при Козела.
— Ще чакаме… Нищо друго не ни остава.
Бесният беше пиян, но всячески се стараеше да крие състоянието си.
— Имаш ли американци, Каране?
— Имам трима души… Бивши моряци… Говорят някакъв пристанищен английски, но искат големи мангизи.
— Колко?
— По 50 хиляди зелени на цев…
— Това прави близо 11 милиона лева? Могат ли да си ебат майката. За такива кинти мога да наема Националната гвардия.
Каранът не отговори. Наля си уиски, сложи лед и се подпря на прозореца. Бесният тръгна да се разхожда из офиса.
— Много мангизи, бе… поне сигурни хамъри ли са?
— Не са никакви хамъри. Гладни моряци са. Казах им, че ако приемем офертата, ще им купя самолетни билети але-ретур, ще им дам по хиляда зелени джобни пари… Ако свършат работа и донесат снимки на Япончик и Оливия, летални, разбира се, ще им доплатя останалото.
— Ще говоря с Валери… Ако успеем да свитнем Козела, аз ще тръгна с тях… А тук ще видим… Може да „Кихнем“ 11 милиона, а по-вероятно е да ги спестим. Милионите не се валят по улиците, Каране.
— Знам — Кимна шефът на Бургаския клон на „Кали холдинг“. — Върнат ли ги в оловни ковчези, ще имам големи ядове в града.
Иззвъня Мобифонът.
— Жорж, ревизорите си отидоха… Като насрани, разбира се.
— Добре. Ела… Карана е при мен. — прекъсна връзката. — Ревизията се е измела?
— Пътувах, когато ми съобщиха, че напуснали моя офис.
— Зет ми е гений, д’еба и копелето му хитро. Катя ни доведе безценен банкер… хуя му е компютър!
Каранът се усмихна кисело.
— Не съм виждал сестра ти от погребението на Вълка.
Бесният забави отговора си.
— Утре погребваме Лидия…
— Затова съм тук…
— Знам, Каране… Ти обаче не знаеш, че Катя е бездетна… Медицинските тестове го доказаха.
— Не виждам връзката, Жорж?
— Лидия роди чудесно момче…, но почина горката. А сестра ми е ялова… Още ли не загряваш?