— Не.
Бесният седна.
— Пуснах слух, че Лидия и детето са мъртви… Утре на погребението Валери ще съобщи официално, че жена му е бременна шести месец и затова не присъства. Сега загря ли?
Каранът кимна.
— Валери и Катя ще осиновят детето на Вълка… Как ще кръстите момчето?
— Велин, разбира се… Нещо повече, Валери ще направи постъпки пред общината да смени фамилното си име.
— Изов?
— Да, Каране… Така момчето ще носи цялото име на баща си, без да е сирак.
— Колко души знаят комбинацията?
— Мама, ти, Кольо Близнака и аз.
— Никому дума повече. Няма да кажа дори на жена си… — очите на Карана бяха пълни със сълзи. — Виж, Жорж… На ум винаги съм те наричал Бесния, но сега ми идва да падна на колене и да моля за извинение!
— Остави, Каране, знам че те боли за Вълка… Знам, че се обичахте като… като братя… — Бесният изпусна сълзите си, прекоси офиса и прегърна бургаския бос на мафията. — И аз съм твой брат, Каране, и за добро и за лошо…
Мартин влезе и онемя на вратата. Не би се учудил да ги беше видял да се избиват, но да плачат в прегръдките един на друг… Това беше повече, отколкото фантазията му можеше да възприеме.
Бесният изтри сълзите, отпи от чашата и троснато попита:
— Какво има, Мартине?
— Върнаха се негърът и охраната, шефе. Вързали са пилота на хеликоптера.
— Къде е?
— В подземието. Да го доведем ли тук?
— Не, ние ще слезем…
Иззвъня мобифонът на Каранов.
— Да, добре, докарайте го в офиса. Мартин ще ви посрещне… — после погледна усмихнато Жорж. — Днес е добър ден за българската демокрация. Солташакът на Козела е паднал в капана.
Козелът лежеше загледан в прозореца, влуден от денонощния шум по булевардите „Опълченска“ и „Борис III“. Беше сам в стая на МВР-болницата, имаше собствена баня, телевизор, радио, но с всеки изминат ден нервите му изневеряваха все повече и с последни усилия отлагаше часа, в който ще поиска и дневни транквиланти и приспивателни. „Как ще се покажа на момчетата?“ — беше единствената му мисъл, но тя не му даваше мира ни денем, ни в нощта при нестихващия грохот на едно от най-оживените софийски кръстовища. Беше се подложил на пластична операция. Бяха направили носа му от орлов — чип, бяха променили конфигурацията на устата, а със зелените лещи беше станал до такава степен неузнаваем, че не Бесният и цигуларите на „Кали“, но нито децата му, нито собствената му майка, ако би излязла от гроба, би го познала. Апартаментът му беше продаден. Притежаваше друг, като Иван Василев Жаров, името, което от сега до сетния си миг щеше да носи. Къщата в Лесидрен беше останала негова, с подновена документация, и в гаража на червените барети го чакаше БМВ 7М, две години по-нов модел от онова, което получи от Вълка и с всички възможни екстри, които поръчковото автомобилостроене беше измислило… И въпреки това, нито можеше да яде, нито да спи, нито очите му успяваха да се задържат върху мемоарите на Чърчил, четиво, което обичаше… Военната мемоаристика беше единствената литература, която четеше някога… понякога. Сега беше докаран до полудяване. „Чист страх ме принуди да се обезобразя!“ — мислеше той, клокочещ от ярост, готов още в този миг да грабне оръжието, да се набута в бърлогата на Бесния и да убива, да убива… Господи, с какво садистично удоволствие би избил цялата бандитска върхушка в държавата. Вместо това, лежеше по гръб с лице обвито в бинтове и трепереше от нерви, заслушан в тътена на площад „Руски паметник“. „Как, по дяволите, ще се покажа на момчетата! Как ще им обясня, че съм баща им? С Какви аргументи ще им докажа, че съм бил принуден да прибегна до този маскарад?“ „Аз съм убиец! Имам смъртна присъда! Преследват ме сто хиляди бандити…“ Това ли щеше да каже на подрастващите си деца! Ако не той, майка им щеше да го направи… О, с каква дива радост би го предала, съзнавайки, че без него биха живяли на ръба на бедността. С нейната пършива заплата и с хонорарите на бездарния й комик-фейлетонист, когото дори вестник „Стършел“ избягваше да печата! По-добре беше да имигрира… По-честно! И имиграцията, и пластичната операция бяха доказателство, че го е страх от възмездието на Бесния, но в чужбина щеше да спаси самоличността си и да умре с образа, който Бог и родителите му бяха дали. Добре, че старците му не бяха живи да видят доброволно осакатения си син.
В два без десет, малко преди задължителната обедна почивка, иззвъня дежурната уредба.
— Господин Жаров, имате посещение.
— Кой? — попита Козелът, но чу гласа на Зорин.
— Аз съм. Трябва да те видя.
Натисна копчето за обратна връзка и каза глухо: