— Погребва Николай Сокеров — Големия близнак.
— Ти ли го застреля?
— Охраната на Зорин, лека му пръст. В пресата не срещнах нито един ред за смъртта му.
— Няма и да срещнеш. Вие, от Ескадрона, мрете анонимно. Да се върнем на думата си… Приемаш ли командването, Козел?
— Не си ми го предлагал, Пентхауз.
— Така ли? — искрено учуден изглеждаше Дебелият. Играеше театро, но беше добър актьор. — Пропуснал съм. Генерал Жаров, приемате ли командването на секретно поделение 1113… Известно сред членовете му като „Ескадрон на смъртта“?
— Приемам, Пентхауз. Ще се постарая да оправдая доверието ви. Благодаря за производството в чин генерал-майор.
Дебелият изглеждаше разсеян.
— Подчинените ще те познаят ли, Козел?
— Единствено гласът ми е същия, но никой от тях не ме е чувал да пея.
— Теди?
— Ако е жив, ще ме познае по походката, по някои жестове и по гласа, разбира се. Бесният не оставя живи врагове.
— Ако е в неговите ръце…
— В чии други би могъл да бъде?
Пентхауз се усмихна кисело.
— На „Нева“, на премиера…
— Премиерът, та той е комунист?
Дебелият тръгна из офиса с ръце, хванати на сглобка отзад, на задника.
— Няма комунисти, Козел. Никога не е имало. Партията е мафия, скрита зад политически лозунги. Е, някой и друг наивник, който е сбъркал и вместо в църквата е попаднал в някой от кварталните партийни клубове все ще се намери, но това е маса, електорат… Тия, които са осъществявали властта, никога не са били комунисти в религиозния смисъл на думата. Най-малко младият комунистически премиер.
— Искаш да кажеш, че Ескадронът е поделение на политическата мафия?
— Не, Козел, ни най-малко. Ескадронът е част от КГБ, момчето ми, а ние сме най-мощния концерн в света. „Дженерал моторс“, „АйБиЕм“, „Дюпон Кемикъл“ и другите гиганти са частни фирми в сравнение с нас!
Козелът запали цигара и се облегна в удобното кресло, в удобния кабинет на резидента.
— Имаш ли чин в концерна, Пентхауз?
— Генерал-полковник, Козел. Твоето звание, макар и валидно тук, също е отличие на нашия борд на директорите… Това е всичко! Не питай. Ако един ден седнеш на моето място, по служба ще научиш полагаемото се. Ясно ли се изразявам?
— Напълно, Пентхауз… Въпреки това остават два задължителни въпроса.
— А именно?
— Премиерът и обкръжението му наши врагове ли са?
Пентхауз седна срещу него.
— Младият комсомолец е твърде беден, за да управлява държавата. А беднякът, моето момче, е склонен да бърка в чужда супа… В нашата, Козел. Ние, разбира се, ще го изхвърлим на политическото бунище, но докато все още държи в ръцете си изпълнителната власт е в състояние да извърши много глупости, а и бели. Главната му глупост е, маняшката заблуда, че може да не се съобразява с концерна.
Козелът разбра всичко, или почти всичко. Беше достатъчно умен за да го побият тръпки на ужас, и достатъчно професионалист да скрие огромното си напрежение.
— Тогава „Нева“ би трябвало да бъде наш естествен съюзник!
— Би трябвало, Козел, но не е. „Нева“ е сбирщина отрепки от многонационалната, но мъртва империя. Шайка главорези, които вдигат нежелан шум и създават отминал, отдавна забравен, имидж на концерна. При нас оръжието е капитала, приятелю, а тези, които са призвани да го бранят, като теб, са потънали в дълбока секретност. Разбираш ме, надявам се!
Козелът кимна замислено.
— Добре, момчето ми. — Дебелият погледна часовника си. — След половин час трябва да се представиш на подчинените си.
„Аз — генерал от КГБ! — мислеше бившият командос, докато палеше новото си супермощно БМВ. — Какъв абсурд! Аз — убиецът с фалшиво име и подменено лице, доверено лице на концерна? Не, животът не е сериозна работа!“
— Теди предлага опасен театър — започна Жорж. В Кюстендил погребваха Кольо Близнака и всички гангстери със значение в престъпния синдикат се бяха стекли на траурната церемония. Бесният изпрати цветя, плик с пари за опечалените родители, но самият той отказа да присъства на „последното сбогом“с един от най-близките приятели и партньори на брат си. „Гинем като мухи!“ — мислеше той, докато чакаше зет си и ДВД. — „Ставаме все по-малко… утре няма да познавам сътрудниците си!“
Бесният нямаше нерви за погребения, но разполагаше с добро извинение. Не биваше да се подлага на нови атентати, а всички присъстващи днес на Кюстендилските гробища бяха видели и въздушната атака, и смъртта на Слънцето. Наско Комшев, Крушата, Кроки, Италианеца, Мечката, Гери и Драго, Големите близнаци, брат му, Ботьо, Слънцето… Като мухи мрем, наистина! 100 000 цигулари, а на пръсти се броят старите артисти, които останаха приятели. 100 000 са равни на 10 дивизии. Бесният командваше 10 дивизии чужди, нямащи нищо общо с него и семейството му гангстери. Но още толкова бяха под флаговете на Чомбе, Пашата, Карамански, Барона, Димата Руснака, Черепа, Маргините и те всички бяха техни врагове. И не само те. Комунистите, Ескадронът, афганските ветерани, палестинци, кипърци, румънци, иранци и какви ли не още. Бесният водеше война практически срещу всички имащи куража да носят оръжие, а това не беше по нервите на всеки. Може би Вълкът издържаше, но не и той, в чиято глава бяха единствено Оливия и Япончик, и дивата нужда да отмъсти и за смъртта на нероденото си дете и за поруганата си чест.