— О, г-н министър-председател, нов костюм… Армани, нали? — попита ченгето, докато пресичаше кабинета.
— Водите ли сътрудниците си? — премиерът тушира ентусиазма и посочи креслото на заседателната маса.
— Чакат в приемната — преглътнал конфузията кимна министърът.
— Да влязат.
„Билярдната топка“ се върна с двама сравнително млади полковници, които бяха произведени в чин предсрочно от премиера и го знаеха. Той от своя страна знаеше, че го знаят и очакваше доказателства за предаността им.
— Здравейте, господа — посрещна ги приветливо. — Заповядайте. След един час имам среща с Пентхауз. Полковник Владов нещо, което трябва да зная преди да остана очи в очи с него?
— Да, г-н премиер, носим подробни записи на всички негови телефонни и публични разговори, с изключение на офиса му, където проникването е невъзможно. Там подслушвателите са заложени от друга служба.
— КГБ?
— Да, но в резюме новата игра на Пентхауз е кокетиране с „Кали холдинг“, „Пирана“, „Аполо“ и други групировки. Внушава им, че „Ескадрона на смъртта“ е ваше дело и, че вие сте отговорен за смъртта на избитите бандити.
— Така ли? — искрено учуден попита младият шеф на изпълнителната власт. — Каква цел преследва?
— Имаме само догадки, г-н премиер. „Кали холдинг“ се е сдобил със списъка на хамърите. Избива ги един по един, за сега предимно в провинцията. Когато приключи и със софийските Ескадрони, Георги Изов-Бесният, неминуемо ще се пресегне към гърлото на Пентхауз. Центърът в Москва едва ли ще има време да го спаси.
— Ясно — кимна премиерът. — Нещо друго от особена важност?
— Установих, че Пентхауз получава заповедите лично от Морис Алкалай, чрез генерал Юлаев.
— Все някой трябва да дърпа конците, нали? — усмихна се подкупващо той. — Центърът мени състава, но не и същността си!
— Не е така, г-н премиер. Позволете ми тази забележка. Това означава, че еврейското крило в КГБ взима решително надмощие!
— Това вече е много сериозно, Владов. Имаш ли конкретни доказателства?
— Доказателства все още не, г-н министър-председател, но основателни подозрения, да. Преди няколко дни в България пристигна шефът на „Блонди“, Майкъл Чьорни.
Бесният, Елтън Фокс и трима моряци излетяха от лондонското летище „Хитроу“ за „О’Хеър“ в Чикаго. Прелетяха океана, преспаха в мотел на Мичиганското езеро, наеха „Рент а кар“ и се отправиха по 1200 милната магистрала към Ню Йорк. Пролет! Бесният седеше до негъра и попиваше с очи Америка. Една беше тя в големия град, и съвсем друга тук, в провинцията на средния изток. Чувстваше странно спокойствие. Разстоянията между континентите отдавна не осигуряваха ничия безнаказаност. Възмездието идваше! Пътуваше с 50 мили в час, но напредваше неумолимо, за да се стовари като меч върху главите на една продажна курва и един подлец. „Бесният идва, Оливия, любов… С всяка секунда приближавам към теб. Идвам да заслужа прякора си! Чакай съдбата, Оливия!“
— Започни от Адам и Ева, Теди! — заповяда гласът на Козела. — Искам всичко с прокурорски подробности!
— Защо не вървиш по дяволите — кротко, с хрипове в простреляните си гърди каза момчето. — Бера душа, Козел, ако ме довършиш, ще ми спестиш мъките. И без това си отивам.
— Има още хляб в тебе, малкия! — този, който сигурно беше Козелът, седна на съседното легло. — Ако не ме будалкаш, естествено.
— Казват ли ти, че си заприличал на Пол Нюман?
— Не.
— Аз ти казвам… — младият хамър се усмихна и уморено затвори очи. — Да се разберем човешки, Козел. Или ме застрелвай, или ме остави на мира?
Генерал Жаров не му обърна внимание.
— Как се озова в Солун?
— Със собствената си кола… с алфата.
— Къде е … колата сега?
— Би трябвало да е на паркинга на мотела… в Аспровалта.
Козелът записа и го разтърси.
— Не заспивай, Теди!
— Моля те, разкарай се!
— Какво стана с твоето момиче… Мария?
— Мъртва е. Застреляха я пред очите ми.
— Кой?
— Двама американци. Моряци негри и един сводник с леке на лицето… Като Горбачов.
— Проститутка?
— Танцьорка в бара… Моля те, Козел, нямам сили да говоря… Мислех я за танцьорка. Щяхме да се женим… Събираше пари!
— Ти беден ли си, скот такъв? Не ти ли стига заплатата?
Теди отвори очи. Бяха пълни със сълзи.
— Тя мислеше, че следвам… Право. Не можех да й кажа: „Ебал съм ти скапаните долари. Аз съм платен убиец в Ескадрона на смъртта!“ Можех ли да й кажа?
— Не — кимна този, който имаше гласа на Козела. — После?
— Участваше в програмата на бара. Ходех през две седмици… С туристическата самоличност.