В деня на панихидата Козелът беше на пражкия площад „Малострански намести“. Ядеше вурщ и, пиеше наливна старопраменска бира в някаква дървена кръчма и чакаше един опасен тип. Беше започнал да мисли, че срещата е провалена, когато някой попита зад гърба му:
— Вие ли сте Коджел?
Без да се обръща баретата посочи стола срещу себе си и изчака рус, красив, елегантен мъж на около четиридесет години да седне срещу него.
— Козел — поправи английското произношение на новодошлия. — Добър ден, господин Мусил.
Петър Мусил, който всъщност беше малтиец и се казваше Марко Аркидяконо, кимна разсеяно, оглеждайки публиката на заведението.
— Кой ви даде телефона и името ми, г-н Ко… зел?
— Приятели. Общи приятели от България.
— Например?
— Ще стигнем и до тях. Една бира, г-н Мусил? Или Аркидяконо, ако предпочитате!
Малтиецът трепна.
— Какво искате, Козел?
— Да иззема европейския бизнес на една бандитска групировка от България. Бира?
— Не. Как се казва … да кажем фирмата?
— „Нерон“ до скоро. Прекръсти се на „Кали холдинг“.
— Намек за Колумбийския картел?
— Неволен. Шефът на бандата се самообяви за Калигула. „Кали“ е прикритие на грандоманията му.
Мусил бръкна в джоба на сакото си, извади кутия „Житан“, запали.
— Досещам ли се какъв бизнес искате да превземете? — попита той.
— Без съмнение — усмихна се кисело Козелът. — Тези, които ви препоръчаха твърдят, че сте умен мъж.
Аркидяконо махна пренебрежително с ръка. Жестът му казваше: „Малко ме интересува какво мислят за мен някакви балкански цървули!“
— Преследват ли ви?
Козелът преодоля раздразнението си и отговори:
— От днес над главата ми тегне смъртна присъда.
— Държавата?
— Кали. 100 000 бандити са по петите ми.
— Защо?
— Това започна да прилича на разпит?
— Аз бих го нарекъл запознаване — сухо каза малтиецът. Козелът отпи от бирата, запали цигара, облегна се удобно в стола.
— Аз обезглавих „Нерон“.
— Поръчка?
— Задължение. Аз съм бивш полицай, г-н Мусил.
— Казвам се Аркидяконо. Напуснахте ли България?
— Временно. Сега там е нездравословно.
— В Прага ли ще останете?
— Прага е крайният пункт на канала.
— А началният?
— Фирмена тайна, Аркидяконо. Започваш да ми досаждаш с въпросите си!
Малтиецът не обърна никакво внимание на тези думи.
— Какво знаеш за мен, Козел?
— Всичко.
— Нахал — усмихна се за първи път. — Какво предлагаш?
— Стока първо качество.
— Срещу какво?
— Пари и протекция. Парите само в долари и по курса. За протекцията ще говорим допълнително.
— Сега! — малтиецът загаси фаса, повика келнера и поръча „Блъди Мери“.
— Трябва да премахна Калигула. С неговия край отпада моята присъда.
— Как ще стане това?
— Той търси една жена, но не знае къде е. Аз знам. Ще го привлека в другия край на света, а там ще го чакаш ти!
— Защо не ти?
— Ще бъде в гъсто обкръжение. Не мога да се приближа достатъчно.
— Щом знаеш всичко за мен, трябва да знаеш, че не съм хамър!
— Сега на 40 не, но от 20 до 30-та си годишнина, ти беше хамър №1 в света.
— Да речем Калигула заспива. После?
— В България минава ураган. Отнася десетина от капитаните му. Стадото се разбягва, както се изразяваме ние и настъпва периода на спокойния, процъфтяващ бизнес.
— Ти си бил романтик, Козел.
— Като ученик пишех стихове.
Млъкнаха за дълго.
— Колко тежи първата пратка?
— Да започнем скромно. 500 грама.
— Доставка.
— Сега. На доверие.
— Цена?
— По курса. 15% комисионна.
— 20.
— Приемам. Нито цент отгоре…
— Кога започва операция „Кали“?
— Утре.
— Крайният пункт?
— Сан Диего, Калифорния.
— Всички разноски за твоя сметка.
— Разбира се.
— Цената на Кали.
— Според тарифата. Естествено като имаме предвид, че Кали е третостепенен балкански бандит и никакъв аванс. Плащам единствено за свършена работа.
Малтиецът поиска втора водка с доматен сок.
— Къде мога да те намирам?
— Никъде — каза Козелът. — Аз ще те търся.
— Последен въпрос — Кой ти даде името и телефона ми?
— Шефът на КГБ в София — чрез Морис Алкалай в Москва. Това име говори ли ти нещо?
— Да — каза малтиецът. — Дай стоката!
Цялата бойна машина на „Кали“ беше събрана в бункера. Панихидата беше свършила. Бесният беше оставил майка си под наблюдението на лекаря и влезе последен в офиса. „Старите артисти“ станаха на крака, както на времето посрещаха брат му, изчакаха го да седне и се настаниха в креслата. Тази вечер щяха да пият за „бог да прости“, сами, по мъжки, в напрегната бойна обстановка.