— Искаш ли развод? — попита Катя.
— Не бързам.
— Чакаш брат ми?
— Работя с брат ти.
— Жорж няма да промени нищо. Не разчитай на него.
— Винаги съм разчитал само на себе си.
— Предупреждавам те… Май прибързахме с новото ти име.
— Може и така да се окаже. Кой знае?
Облечена и гримирана Катя го чакаше да й предложи колата си — Валериан щеше да й я даде. Беше все едно как ще отиде при любовника си, с такси или с мерцедес, шофьор и охрана.
— Кога се връща брат ми?
— Не знам. Скоро.
— Излизам, Валери… Знаеш ли, че новото ти име не противоречи на старото?
— Не се чувствай длъжна да дрънкаш глупости. Какво искаш?
— Колата.
— Вземи я. Шофьорът е предупреден.
Катя въздъхна облекчено и тръгна към вратата.
— Как искаш — да бъдем врагове или приятели?
Императорът се изсмя лукаво.
— Нямаш качества да бъдеш нито враг, нито приятел.
— Педераст! — Катя изгърмя с вратата и токчетата й хукнаха по мозайката на стълбището.
„Приятел с курва? Глупости! Курвата има интереси, но не и приятелства. Виж враг е една възможност, която заслужава да се осмисли… Ако Катя се превърнеше в негов враг, това би означавало война с Жорж Бесния, Маймуняка, Карана, Сашо Главата… и кой ли не още. Добре, че Големите и Малките близнаци бяха в преразход…“
Императорът седна на бюрото и отвори разпечатките в БЕП. От вчера го дразнеше една сума в долари пет пъти по-висока от хонорарите и заплатите на останалите убийци в Ескадрона. Парите се превеждаха по сметката на някой си Иван Жаров, име, което за първи път попадаше в авизото на банката. Дали това не беше новата самоличност на Козела? Преписа името, телефона и адреса в джобния си компютър и го изтри от разпечатката. Кой знае, някой ден това лице можеше да се окаже безценно.
През нощта почина тъща му. Откриха я мъртва. Беше заспала завинаги с ведро, спокойно, като че ли усмихнато лице. Сега вече Бесният наистина щеше да се върне по най-бързия начин.
— Как си, Теди?
— Май прескочих трапа…
— Ще живееш — каза Козелът. — Временно… от теб зависи.
„Знам, че ще живея, тъпак такъв — мислеше младият скот. Ти не знаеш обаче, че си пътник.“
— Кога ще ме изпишат?
— Изписаха те. Пратих да ти донесат дрехите. Вземам те… на село. Ще те гледам с козе мляко и сирене.
— Къде е тялото на Мария?
— Тук. Днес ще я погребем. В един часа.
Беше девет и половина сутринта, топло, слънчево, тихо. Идеално време за погребение. Жалко, че в ковчега щеше да лежи някаква проститутка, вместо Бесния… Нищо не е съвършено на този свят.
— Жив ли е Бесният, Козел? — попита Теди.
„Това копеле ми чете мислите?“
— Да. В Ню Йорк.
— А ти защо си тук?
— Смених тактиката.
— Аркидяконо?
— Не… Вземи душ, обръсни се… Всеки момент ще дойдат!
— Тук ли ще заложим капана — Теди не мърдаше от леглото.
— Ами Вълка?
— Не съм решил още. Алфата ти е долу пред входа. Солунският сводник в ловните полета на Маниту.
— Него защо?
— Замитам следите — сводникът беше жив и здрав, но още беше рано за този коз. — Ще станеш ли най-накрая, лентяй такъв.
— Ставам — Теди пусна краката си и седна на ръба на леглото.
— В Ескадрона ли съм?
— Да.
— Кой замести Зорин?
— Един генерал-майор. Викат му Козел.
— О-хо, честито — студено, дори разсеяно каза Теди. Тази информация, като че ли, не го засягаше. Козелът чувстваше и виждаше интонации и неволни жестове, които младият хамър смяташе за несъществени и грешеше. Генерал Жаров беше жив до ден днешен само защото вярваше в съмненията си. Нещо повече — той обожаваше мига, когато се зараждаха. Тогава сетивата му се изостряха като на ясновидец и той се превръщаше в лезвие на кама тосканка.
Погребението свърши така вяло, както започна. Майката на курвата припадна, викнаха „Бърза помощ“, сестра й я придружи до болницата. При гроба останаха Теди, той и двама убийци от Ескадрона, които днес щеше да ползва като шофьори. Зариха гроба, оставиха цветята върху пръстта и тръгнаха към колата.
— Сериозно ли ще ме водиш в някакво шибано село?
— Да. Ще приберат колата ти в гаража на Ескадрона. Ще пътуваме със служебния форд.
— Защо ме глезиш, Козел? — беше затворил очи, изглеждаше уморен, красивото му лице сега приличаше на размекнат от слънцето разтекъл се маслен портрет на Клаудия Шифър.
Излизаха от София, бяха захапали варненската магистрала, когато Козелът каза: