— Нали сме партньори, малкият?
— Глупости, ти си голям шеф. Човек не може да стигне носа ти с лайняна пръчка.
Козелът се усмихна, но вътрешно беше съсредоточен и напрегнат.
— Сводникът е жив…
Теди отвори стъклените си очи. За миг в тях се мерна паника, но бързо угасна. Знаеше да се владее младият скот.
— Какво ме интересува някакъв шибан грък? — намести се на седалката. — Пуши ми се, Козел. Дай да дръпна.
— Лекарите не забраняват ли?
— Разбира се. От един път няма да пукна… — Теди напълни дробовете си с дим, облегна се, изпусна го, отново затвори очи. — Та какво Сводникът?
— Ти си убил Мария, малкият. С предвоенния валтер на Андрюс Сирос. Стара марка, затова експертите се затрудниха да открият калибъра и производството.
— Така да е, Козел… За какъв хуй ми е било да я стрелям с бракмата на Сирос. Не можех ли да я свитна с „Астра“-та, да й вържа букаи и да я пусна в залива?
— Могъл си, разбира се, но нямам намерение да обсъждам летални варианти с тебе.
— Защо, Козел…
— Играта свърши. Какъв капан ми заложихте с Бесния?
— О-хо — Теди се надигна. — Много далеч отиваш, генерале.
Козелът кимна.
— Има нещо такова. Лошо работиш, Теди. Немарливо. От пуст мерак да си изградиш алиби не си догледал операцията. Американският флот не ползва немски „ютии“ от преди втората световна, в Мария и теб трябваше да открием патрони от едно оръжие, и най-важното — не трябваше да позволяваш на Бесния да пусне жив капитан Венцислав Велев.
— Тоя пък кой е? — небрежно попита Теди.
— Командирът на щурмовия МИ-24. Имаш среща с него.
Влизаха в Правец, когато Теди проговори.
— Печелиш, Козел. Търсих начин да спася кожата… Намерих го, хванах се за него! Това е всичко. Какви са условията?
— Прости, Теди, капанът на Бесния срещу войнишка смърт. Инатиш ли се, ще ти вържа чугунено цукало на задника с гладен плъх вътре… Ще нагрявам гърнето, докато гризачът не стигне сърцето ти…
— Стига! — уморено каза Теди. — Капанът не може да задейства в мое отсъствие.
— Почвай изповедта, момче… Останалото е моя работа.
Бесният отлагаше срещата си с Оливия. Елтън Фокс се обади от Атина. Беше прелетял от Ню Йорк до София за „чесната“ и сега на етапи през Африка и Латинска Америка летеше по обратния път.
Чьорни работеше точен като „шафхаузен“. Федералните власти бяха арестували Вячеслав Иванков-Япончик по обвинение за пране на парите на руската мафия. Прибраха го в деня, дори в часа, който Чьорни посочи, а това беше най-добрата атестация за „честната му дума“. Оставаше да се реши съдбата на литовката и последния риск — контрабандирането й извън Съединените щати. Елтън настоя да им предадат Оливия в родния му град Илирия, щат Охайо, и Бесният прие. Настаниха се в негърския квартал на градчето, построено на линията Мейсън-Даусън, и зачакаха. В уречения ден и час, в дома на Фокс позвъни грамаден евреин със смачкани като на борец уши.
— Аз съм Нейфелд — широко усмихнат каза той. — Миша Чьорни изпраща колет за г-н Джордж Изов.
— Къде е Оливия? — припряно попита Бесният.
— Спи в буса. Ще спи дълго… — борецът посочи зелен очукан додж, паркиран пред входа. — Като падне нощта приберете я в къщата.
— Ще влезете ли? — попита Жорж на лошия си руски… „Един език не ме научиха в тая скапана гимназия!“
— Бързам, Джордж — фамилиарно и свойски Нейфелд сложи тежката си длан на рамото му. — Ще те помоля да предадеш устно съобщение на Чьорни.
— Имаш го, Борис. Стига да се докопам до България.
— Дължи на лобито 30% от шест милиона долара. По петнадесет за Япончик и г-жа Алкалай. Това е Всичко. На добър час, Джордж.
— Благодаря, Борис… Един ден, ако имаш нужда от помощ или дойдеш в България… Аз съм винаги насреща… До гроб, г-н Нейфелд. Без значение каква е цената!
— Ще го запомня, Джордж…
Борецът излезе от двора на семейство Фокс, прекоси улицата, качи се в грамадния си „Пулман“ и изчезна из широките улици на Илирия, Охайо.
Бесният видя Оливия. Лежеше по гръб на санитарно легло. Спеше дрогирана и щеше да спи още десетина дни, докато не се доберат до София. Щяха да се срещнат в Симеоновската му вила, Бесният й беше подготвил специален спектакъл, но дотогава имаше трудни и опасни акции.
Бесният повика Абрахам Фокс, най-малкия от безбройните братя на Елтън, даде му десет хиляди долара и се прибра в къщата. Тримата пияници на Карана трябваше да изчезнат в мътните води на река Охайо, но преди това лично той щеше да се увери, че са мъртви. Само луд щеше да плати 11 милиона лева за тези куфари, които му бяха само в тежест и по пътя, и тук в Америка.
Когато градът заспа, пренесоха Оливия в къщата, опипа пулса на бургазлиите, излезе на терасата, проследи пренасянето в буса и потеглянето на последния им път към дъното на плавателната Охайо. Наля си ечемичено уиски, запали цигара и седна да чака Елтън. Този път беше взел реванш от оная сволоч Япончик, но акцията все още не беше свършила. Напротив, най-опасната й част тепърва предстоеше.