Теди не му обърна внимание.
— Според мои изчисления днес сме петък, между 8 и 12 часа вечерта. Нали?
Козелът погледна часовника си.
— Петък, 21 и 32 минути. Времето няма никакво значение за теб, малкият.
— Грешиш, Козел. Дълбоко се лъжеш. От осем часа тази вечер ние с теб се пържим в един тиган. — гласът му, премесен с кашлица, макар и уморено, звучеше триумфиращо. — мръсен съм, брадясал… Искам да се изкъпя, да се облека като човек — знаеш, аз съм суетно момче.
— Може би искаш бръснар или маникюрист…
— Добра идея. На първо време ми свали прангите и ми покажи къде да се изкъпя.
— Така ли? — Козелът се забавляваше с нахалството му. — С какво ще платиш подобно благоволение?
— С живота на синовете ти — спокойно каза Теди.
„Инфаркт!“ — Козелът се хвана за сърцето. Имаше чувството, че кон го е ритнал в гърдите. Заболяха го раменете, кръста, получи позиви за повръщане, допика му се така внезапно, че едва се добра до банята. „Момчетата!“ — Какво искаше да каже тоя скот. „Къде са децата ми?“
Козелът се върна в мазето, разкова Теди и го преби от бой. Смаза го като хлебарка. Методично забиваше ударите си в оперираните му сикатриси, докато припадна в ръцете му, върза го и набра телефона на майката на синовете си.
— Милетиев е — каза той, когато чу гласа й. — Къде са синовете ни?
— Изчезнаха! — жена му ревна. — Отвлечени! Обадиха се от Берн. Някакъв тип ги е взел, бил твой приятел… Някой си… с попско име… не го запомних. Позвъних на консула. Искат откуп, Иване… Господи, аз нямам пари за наема… Какъв откуп, колко… Искал да говори с теб.
„Аркидяконо!“ — Козелът знаеше всичко.
— Ясно ми е… Знам кой е. Спокойно, Поли. Аз ще се справя с него. Млъквай! Казах ти, аз ще се справя с откупа. — затвори телефона и легна на дивана. „Добре, че не убих Теди! Имай милост, господи, това гадно копеле ми трябва живо!“
Козелът пи вода, включи бойлера, вчеса се и слезе в мазето. Теди лежеше със затворени очи, притихнал, пребит, но жив. Козелът се прекръсти.
— Как си, малкият?
— Че си убиец ясно, Козел, но че си такъв подлец…
— Млъквай, свиня, да не те подбера отново.
— Не ме плаши, г-н генерал… Аз съм гърмян заек.
— Къде са Аркидяконо и момчетата?
— На майка ти в путката!?
— Теди!
— Кажи, Козел! От този момент аз съм капитан на отбора. Отвържи ме веднага… Или ме застреляй, ако ти стиска.
Козелът го вдигна, освободи го от белезниците, отвори капаците на прозореца.
— Къде са момчетата, скот такъв?
— Бързаш, Козел. Бързата кучка, срам за майстора… Чувал ли си тази приказка? Искам да се изкъпя, избръсна, преоблека… Междувременно можеш да приготвиш вечерята. Богата, с бира… Ще говорим на масата като равни. Нали сме партньори, Козел? Баща ми обича да казва: „qui va piano, va lontano!“1 А той ги разбира тези работи, завършил е италианска филология.
— Искам да говоря с Аркидяконо!
— Не думай, бе! — Теди ядеше с апетит бърканите яйца, които му сервираха втори път. Изплюска повече от двеста грама луканка, поне толкова сирене, пиеше трета бира.
— Трябва да говоря с малтиеца, Теди! Веднага!
— Кой ти пречи, Козел?
— Не се прави на шут, малкият! Дай ми телефона му. В Швейцария ли са? Ще те пребия, лигльо!
Теди грабна бутилката и я хвърли по него. Едва избегна удара, но матираното стъкло на вратата рухна с трясък и целия под се посипа със стъкла.
— Избягвай да ме плашиш, боклук такъв! Цървул! Опитай да ме биеш, когато съм здрав и не съм вързан. Ще ти начупя гръбнака! Прешлен от прешлен ще разделя, Козле смрадливо!
Генерал Жаров затвори уморено очи. Не можеше да го бие, убие… Беше с вързани ръце и младият скот много добре го знаеше.
— Дай ми телефона, Теди. Искам да чуя Аркидяконо.
— И какво ще му кажеш. „Как си Марко? Болят ли те хемороидите?“ Какво очакваш да чуеш отсреща?
— Искам да се уверя, че момчетата са… добре.
— Добре са, Козел. Все още. Ще бъдат добре и живи до утре 8:10 часа сутринта. Ще бъдат живи, ако аз се обадя на Аркидяконо, и добре, ако аз искам да са добре. Дай ми бира.
Теди продължи да се тъпче с луканка, да отпива от бутилката. Цветът на лицето му се възвръщаше, макар бит, дори пребит от бой, изглеждаше като „изваден от кутия“ и жизнен като тръстика.
— Добре, Теди. Какви са условията?
— Почваш да идваш на себе си. Дай една цигара! — Теди запали, дръпна дълбоко и блажено затвори очи. — Знаех, че ще узрееш за делови разговор… Запали камината, направи кафе и ела да си поговорим като приятели. Нали сме партньори, да му ебеш майката? И най-важното, Козел, от понеделник съм майор и твой заместник в ескадрона.