След половин час Бесният и Оливия щяха да застанат очи в очи. Ефектът на дрогата беше минал окончателно, ако разбира се, не се появеше абстинентна криза. Беше на системи цяло денонощие и скоро, непоносимо скоро, щяха да седнат на масата за вечеря.
Тежък ден. Тежък отвсякъде. Сутринта погребаха майка му. Тихо, скромно и само най-близките… Въпреки това край гроба се появиха Каранът, Главата, Маймунякът, Нейко Змеят, придружени от охраната си. Селото притихнало, хората изпокрити по къщите. Погребваха майката на най-страшните бандити в цялата история на страната. Малцина бяха тия, които, подгонени ту от любопитство, ту от финансови нужди, се бяха осмелили да дойдат на гроба. Катя виеше като кучка. Откакто се беше върнал в България, до този момент, от очите й изтекоха тонове сълзи. „От къде ли извира тая влага, по дяволите!“ От сутринта висеше на ръката му, кресчендото й се вдигаше до небесата и доскъсваше и без това халтавите му нерви.
— Остави ме на мира — каза вбесен, готов да я удари. — Имаш мъж, мама му стара!
— Нямам мъж! — през сълзи изви сестра му. — Пред гроба на мама искам да ти кажа… Искам да знаеш… Мама ми прости, искам и ти да ми простиш, Жоро.
— Какво да ти простя? — разсеян, недоразбрал попита той.
— Имам приятел! Влюбена съм, Жоро… Валериан знае…
— Ще те убия! — изсъска Бесният. — Ще ти смажа главата, разгонена кучко! Мине ли погребението, започват мъките ти! Махай се! Веднага!
— МайКъл Чьорни! Той е.
— Какво Чьорни… Какъв Чьорни, мамичката ти курвенска!
— Ходя с Майк, Жоро… — тихо промълви сестра му.
Бесният забрави погребението.
„Нямат ли край ядовете, д’еба мама му! Чьорни — любовник на Катя? Цирк! Кокалите ще й счупя на тази кучка! И Чьорни… къде се бута в семейството ми тоя чифут? Или се смята за недосегаем заради общия бизнес с Америка? Горкият Валери… — Жорж се взря във восъчното лице на майка им. — Катя избра най-добрия момент да ми признае курвенските си авантюри.“
Свещениците запяха „за упокой“ и Бесният се отвлече. В земята потъваше най-близкия му човек, жената, от чиято утроба започваше объркания му, страшен, кървав и тъжен жизнен път…
— Ще пратя жена ти в манастир, Валериане — пътуваха към София с колата на Бесния. Отзад в банковия мерцедес беше Катя, след тях лимузините на старите артисти и навсякъде — отпред, отзад и встрани беемветата на охраната. — Няма да я оставя да ни ходи по главите.
Валериан пушеше мълчаливо, съсредоточен в пътя.
— Защо мълчиш? Кажи какво да правим. Каквото кажеш, това ще стане.
— За сега не предприемай нищо, Жорж. Свърши с Чьорни. Като замине, ще мислим.
— Идеята беше да ударя хората на Алкалай чрез него?
— Рисковано предприятие. И едните и другите са евреи. Гарван гарвану и т.н.
— Така е… — Жорж въздъхна тежко. — Какво предлагаш?
— Да изплатим шестте милиона от „Калибанк“ и да ги приберем с глобата и лихвите от Банка за земеделски кредит!
— Как ще възстановим сумата?
— Ще я удвоим… Основният удар ще понесе банката на Ескадрона. Готов съм с подробната разработка. В София ще те запозная с подробностите.
— Няма нужда! Действай! Къде ще му предадем парите?
— Където каже довечера… По-скоро утре сутринта. Имаш среща с Чьорни в бара на „Нерон“ в три часа тази нощ.
— Защо такъв шибан час?
— Не знам. Той го е избрал… Предполагам от дискретност.
— Д’еба и евреина д’еба. Виждал ли си го?
— Да — Валериан кимна. — красив, елегантен, опасен… Не ми е лесно да го призная, но разбирам Катя.
— Аз не я разбирам! — тихо и злобно изсъска Бесният. — Мартине, вземаш сестра ми, бебето и слугинята… Караш ги в Чекотин… Ще стоят там докато аз кажа! До живот ще я държа в манастир, кучката му с кучка!
Престани да ме дрогираш, Жорж — промълви Оливия. — Лошо ми е, повръща ми се… Безсмислено е да ме тровиш.
Жорж мълчеше. Беше дошъл да й каже какво мисли за нея, за Япончик, за баща й, за посраното им КГБ и българските му филиали, вместо това седеше ням със стиснати челюсти и ускорен пулс. Когато мислеше за нея, Бесният държеше обвинителни речи, паметта му услужливо подреждаше упреци, срещу които не би издържала никаква защита, аргументи, пред които и боговете мълчат. Но сега, застанал лице в лице с нея, главата му отказваше да работи, устата мълчеше пресъхнала, сърцето препускаше като подплашен кон през мъгливите полета на спомените.
— Моля те, Жорж. — продължи Оливия. — Не ме трови, за бога. Ако съм осъдена, свършвай бързо. Бъди рицар… Аз съм само една жена…
Бесният се обърна, излезе от спалнята, прекоси хола и викна дрезгаво, през сподавена ярост и сълзи