— В Чекотин, Мартине! Откарайте я при Генадий… Пост и молитва! И тя, и сестра ми! Върни малкия и слугинята. Двете кучки на хляб, вода и молитви… Докато ги освободя или ги пратя по дяволите! През деня в църквата, нощем в землянката, докато не ти заповядам друго!
Валериан изключи телефона, извади батериите от мобифона, дръпна пердетата, загаси всички лампи, освен над бюрото в кабинета и седна грохнал, с празно сърце и омърсена душа. Катя му беше спестила неудобството да откровеничи с Бесния, но от това не му стана нито по-добре, нито по-ясно. Трябваше да вземе някакво решение и да го проведе, каквито усилия да му струваше унизителната раздяла. Бесният не му остави възможност да действа. Осъди сестра си на заточение в манастира, но не го попита ще живее ли с нея, ще се развежда ли, ще продължи ли да бъде директор на банката или ще си търси късмета някъде по белия свят.
Утре сутрин щеше да преведе шест милиона долара на Чьорни и да надене клупа на врата си. „Ще удвоим тези пари от глоби и лихви!“ — беше обещал на Бесния, без да има представа как ще стане това. Щеше да мисли утре, а сега да се натъпче с лексотан и да се хвърли в прегръдките на Морфей.
Звънецът се обади, после започна да дрънчи истерично. Валериан се вдигна, отвори и застана срещу Бесния.
— Какво правиш, бе? Спиш ли?
— Мъча се да си събера акъла.
— Сам ли си?
— Да.
Бесният запали всички лампи, които той беше загасил, и се отпусна тежко в едно от канапетата в хола.
— Искам да се напия! Ще ми правиш ли компания? — Валери кимна и седна срещу него. — Имаш ли къркане?
— Имам всичко, Жорж. Какво искаш?
— Мартине, налей два скоча и доведи Елтън. Поръчай вечеря някъде… В Шератон… Да я сервират тук… И Чьорни! Да го духа лигав! Когато аз реша, тогава ще се срещна с него, ако реша изобщо. Действай! — Бесният вдигна чашата си. — Наздраве, Валери
— Наздраве.
— Искаш ли да свитна този чифут? Само кажи и ще ти донеса главата му в кошница… С все ташаците вътре.
Валериан Изов поклати глава уморено.
— Ще се разсмърди на гнило. Още една война, трета.
— Но ще си спестим шест милиона долара?
— И това е вярно… — Валериан почувства потни улеи под мишниците. „Бесният предлага да отмъсти за честта ти, ти мислиш за войни, които не те засягат. Луд ли си, император Валериане?“
— Какво ли те питам? — Бесният набра мобифона. — Змей, аз съм у директора на „Калибанк“. Ела веднага. — скочи, дръпна пердетата и се взря в сенките на двора. Това беше охраната му, но той не можеше да я види. — Катя ти е жена, но на мен сестра и не ми е безразлично поведението й. Ако Вълкът беше жив, щеше да действа още по-жестоко! Ясно ли ти е, Валери?
— Ясно ми е Жорж…
— Можеш ли да преведеш по сметка един милион долара … в която и да е банка някъде в Охайо? Не забравяй, че е неделя.
— Ако не мога, какъв президент на банка съм? Къде трябва да идат парите?
— Където каже Елтън Фокс.
Бесният се готвеше да му повери екзекуцията на Чьорни. Часовникът започваше да отброява последните часове на евреина.
— Сещам ли се как ще заслужи тези пари, Жорж?
— Да — изля чашата в гърлото си и я напълни отново. — Кой ще бъде фингъра?
— Аз! — глухо отговори шефът на банката. — Там, долу — Валери посочи двора. — дреме един дето му викат Асенси Уругваеца?
Жорж кимна.
— Искам главата му!
Бесният мълча много дълго.
— Сещам ли се защо ти е?
— Да — все по-глухо отговори Валери.
— Имаш я.
Мартин се върна. Водеше Елтън Фокс. На входа се бяха засекли и със Змея.
В пет часа негърът се върна. Змеят беше заминал да погребе Майкъл Чьорни в пещерата на Гюешица. Асенси Уругваецът отиде да го придружи. На връщане Змеят щеше да пътува сам.
Мартин се обади на обяд на другия ден. Елтън Фокс беше застрелян от снайперист, докато простирал бельото си на балкона в хотел „Родина“. Опита се да събуди Бесния. Беше невъзможно. Спеше мъртво пиян.
Половин час по-късно Мартин се обади отново. Колата на Нейко Змея беше избухнала пред „бърлогата му“ в Горна баня. Той, шофьорът и двамата цигулари, които ползваше за охрана, бяха разкъсани на парчета. Валериан не опита да буди Бесния. Следващите двадесет и четири часа щеше да бъде напълно неадекватен.
От някъде долиташе сигналът на вечерните телевизионни новини. Беше осем часа вечерта, понеделник. Бесният започна да си припомня подробности. Спеше в леглото на сестра си… Валери го нямаше, още не се беше върнал от банката. Откри до главата си разтворен аспирин, алказалцер и кана лимонов сок. Изпи лекарствата, преполови каната и влезе в банята. Направи си т. нар. „финландска чекия“ — рязка смяна на ледена и вряла вода и влезе в хола. Чьорни и Асенси Уругваецът минаха под ножа на Елтън Фокс и Нейко Змея. Бесният ги наказа заради поруганата чест на фамилия Изови, но някой беше наказал наказателите. Кой по дяволите? Алкалай все още не е в час. Дебелият и Доди Беров? Това бяха последните хора, които биха натопили лъжици в подобна супа. Едва ли някой от тях знаеше кой точно е Майкъл Чьорни, а не беше в стила им да воюват с „второстепенни артисти“ от „Кали“. Козелът? Малко вероятно. Бившата барета беше на заплата в „Пентхауз“, а на Ескадрона на смъртта беше спуснат списък, от който отсъстваха и Асенси Уругваеца и Елтън… Може би Змеят беше сред осъдените, но в никой случай в първата половина на списъка. Кой тогава? Кой беше разкъсал Змея на парчета и беше пратил снайперист срещу негъра? Освен Валери никой друг не знаеше точната координата на акцията. Валери? Глупости, Бесен, бясно куче такова! Първо с Валери бяхте заедно през цялото време, и второ — Чьорни и Уругваецът положиха глави пред дръвника на неговата попикана чест. Кой тогава, и каква е тази смайваща бързина? Нейфелд и „Братството на Йехова“? Полазиха го студени мравки. Нейфелд? Беше забравил този жид с уши на борец и очи на палач от филм за френската революция.