— Не аз съм те заключил тук.
— Майкъл бил мъртъв?
— Жорж не споделя делата си.
— Каза, че е убил Майк и онзи нещастник Асен от охраната… за Майкъл му признах сама, но ако е вярно, че ги е застрелял, Асен тежи на твоята съвест.
Императорът се усмихна криво.
— Съвест… На твоята да тежи нещо?
— Вини колкото искаш — Катя беше по-скоро отегчена, отколкото разкаяна и повече уплашена, отколкото смирена. — Имам вини, но не те искам… Вече! Живях с Майк и животът ми беше пълен. — от очите й потекоха сълзи, без да изменят гримасата й. — Кажи ми честно, Майкъл Чьорни мъртъв ли е?
— Питай брат си…
Императорът стана, но Катя се хвърли и задържа ръката му в своите.
— Кажи му, че ми прощаваш… Ще му кажеш ли?
— Не.
— Помоли го да ме освободи… Знам, че не можеш да ми простиш. Прошката е за лордове, а ти си от Брестница, Императоре. Не ми прощавай, но моля те освободи ме! Ще го помолиш ли да ме пусне?
— Да.
— Един ден ще ти потрябвам… Опасно е да се работи с Бесния… Ще се наложи да те спасявам от беса му. За него си мой мъж, ако не си — ти си нищо, кръгла нула. Само да поиска — ще намери стотици кандидати за директори на банката.
Катя изказа на глас собствените му мисли и предреши отношенията със зет му. „Права е, по дяволите!“ — мислеше той докато се освобождаваше от ръцете й.
— Остави ме, Катя. Нищо не обещавам, но ще говоря с брат ти.
Императорът се изскубна грубо и излезе от частния затвор на Бесния. В съседната килия лежеше Оливия, дъщеря на Морис Алкалай, шеф на Центъра или КГБ, и съпруга едновременно на брилянтения крал Соломон Семерди, на руския мафиот Япончик и на зет му Жорж Изов-Бесния.
— Катя моли да я пуснеш — глухо каза Валериан Изов.
— Вместо за прошка, моли за свобода тая разглезена дрисла. Връщаме се. Трябва да се срещна с ДВД.
Гардовете изведоха Оливия от магерницата. Беше по-красива и по-елегантна от всякога. Заведоха я в мерцедеса, настаниха я и застанаха наоколо. Мартин вече чакаше зад волана.
— Ще освободиш ли… жена ми.
— Щом ти е жена — освободи я! Но ако не е, ще стои тук, докато реша какво да я правя.
Жорж тръгна към колата. Каза през рамо: „Ще се чуем в София!“ и се загуби в прах и изгорели газове по неравния път към Бебреш. Императорът остана сам. Изпуши една цигара, мълча заслушан във вътрешния си глас, загледан с празен поглед в изваяната като от божа ръка камбанария на църквата.
— Мъдрец — извика шофьора си и го държа дълго време прав и в недоумение. — Катя. Да се изкъпе! Тръгваме!
Императорът отвори джобния си компютър, намери Иван Жаров и набра номера.
— Моля? — чу гърлен глас в мембраната.
— Здравей, Козел — започна Императорът. — Убих се да те търся.
— Кой е? — попита объркан глас. — Да не грешите номера?
— Не греша, Козел… Няма грешка, г-н Жаров, или Милетиев, ако предпочиташ!
— Кой си ти? Кой си, мръсно копеле?
— Кротко, генерале! — каза Императорът. — Когато му дойде времето ще научиш всичко!
„Открих Козела!“ Въпрос на каприз беше да го подари на Бесния или да го запази за себе си. Тази нощ щеше да реши и стратегията и тактиката на бъдещата си империя.
Мобифонът изненада Козела в апартамента му в хотел „Ню Отани“. Седеше на тъмно до прозореца и чакаше Тодор Беров да се прибере в охраняваната си като Уиндзорския дворец къща. Деляха го стотина метра, разстояние, пределно за снайперист, лишен от възможността да повтори изстрела. Скрит зад пердетата, Козелът трябваше да изчака завръщането на президента на „Полиинс“, да го застреля в главата и да започне оттеглянето си. Беше наел апартамента на името на един иранец, търговец на агнета, но в западното крило на хотела беше наел друг на свое име, където зад бизнес легендата си щеше да остане до вечерта на следващия ден… Там беше багажа му, разхвърлян в артистичен безпорядък, там беше и употребеното му легло, в което щеше да преспи две нощи. И изведнъж този повик по мобифона… Освен Дебелия, никой друг не знаеше този номер… Глупости, той го беше дал на Пентхауз, на „Банка за Екологическа Профилактика“, на бившата си жена, на момчетата в Швейцария. „Мобилтел“ на колко души го е дала допълнително можеше само да гадае… Този, който го потърси, знаеше всичко!… Прякор, истинско и фамилно име, чинът му, а това значеше, че знае за Ескадрона на смъртта и ролята, която играе в него… „Кой се обади, мамичката му… ?“
Кортежът на Беров спря пред входа. Блесна осветлението на къщата, отвори се електронно входната врата, включиха се обходните камери! Когато проверката свърши, от колата излезе самият Беров, помогна на бременната си жена, прегърна я през кръста и я поведе по стълбите. Ягуарът му потъна в гаража, колите на охраната се разпределиха по ъглите на фасадата, излишното осветление угасна… След тежък работен ден, Тодор Беров се прибираше в бандитския си дворец за отдих… Козелът вдигна ремингтона, подпря го на рамо, постави дясното си око на визьора и зачака… Г-жа Берова влезе в спалнята, съблече се, сложи пеньоар, седна пред тоалетката и се зае да разчесва косата си. Появи се Доди. Беше свалил сакото, навил ръкавите на бялата риза, разхлабил вратовръзката. Застана зад жена си и влезе в окуляра. Козелът го изчака да постави ръце на раменете й, да се наведе да целуне тила й. Тогава натисна спусъка…