„Кой се обади, д’еба мама му!“ — трескаво мислеше той, докато зариваше ремингтона в лятната градина на хотела.
Отиде на бара, поръча бира и се загледа през витрината, през булеварда в полицейската суматоха, там насреща, където агонизираше, облян в собствения си мозък, недосегаемият гангстер Тодор Беров, бивш борец, бивш президент на една от най-могъщите групировки, бивш човек…
„Кой се обади, мама му стара!“ — Козелът излезе пред хотела, качи се в БМВ-то и потегли към центъра. „Кой се бе добрал до Козела и защо?“
— Пентхауз, Алкалай ви безпокои.
Дебелият изтръпна.
— С какво мога да ви услужа г-н генерал?
— В България е моят зет Соломон Семерди. Отседнал е в хотел „Палас“ на „Св. Константин“. В 14 часа ще ви чака в ресторанта.
— Но сега е 8 часа сутринта, г-н Алкалай.
— В Москва е по-късно, както знаете.
— От Варна ме делят 600 км., генерале!
— Г-н Семерди пропътува 6000 мили, за да се срещне с вас, Пентхауз. Соломон е интелигентен мъж и джентълмен… Надявам се, че ще се харесате взаимно.
Последва мъртва линия, или „дед лайн“, както се изразяваха американизираните съветски парвенюта.
— Боев, Пентхауз. Незабавно трябва да летя за Варна.
— Ползвай БГА, шефе.
— Ти ползвай БГА, аз ще летя с МИ-24, който ти ще уредиш. В 10 часа ще бъда на летище „Доброславци“, ти по-рано… Очаквам да ме посрещнеш като държавен глава.
Боев се изсмя в слушалката.
— Господ и на присмех помага, шефе.
— Щом знаеш тази поговорка, не е лошо да я имаш предвид, моето момче.
— Ще го запомня, Пентхауз. Колко пасажери ще водиш?
— Максимум трима. Искам кола на разположение и готовност да ме върнат между 16 и 17 часа.
— Разбрах, шефе. Имаш ли нужда от духова музика?
— Не, Стоянчо, икономията е майка на мизерията. А ние комунистите сме спестовници. Понякога си мисля, че папа Гранде е истинският основател на коминтерна.
— Къде се губиш, Козел?
— Върша си работата, Пентхауз. Управлявам 1500 примадони. Половината ми ден минава в угаждане на мъжки капризи.
— А другата половина?
— Шибам курви, г-н генерал. Аз съм хиперпотентно ченге.
— А всъщност?
— Всъщност ме събуди. Случило ли се е нещо?
— Кой застреля Додко Беров?
Козелът мълча, колкото интуицията му подсказваше, че е необходимо.
— Кой е поръчал операцията веднага мога да ти кажа, Пентхауз. Виж, кой е натиснал спусъка много бих искал да знам. Майсторска работа. Мозъкът картофено пюре. Лично се уверих. Дори аз не бих свършил по-добре това мокро дело.
— Ще ми разкажеш по пътя, Козел. В десет без пет те искам на летище „Доброславци“. Довечера ще те върна на курвите.
— Излишно е да задавам въпроси, нали?
— Напълно. Избръсни се и се постарай да бъдеш шик.
— Слушаш ли новини, Теди?
— Слушам, Козел. Утре в 19.30 синът ти Иван лети от Франкфурт за София. Посрещни го в 21.30 българско време.
— Майкъл Чьорни изчезна…
— Платил е до края на месеца. Ще се върне.
— Сигурен ли си?
— Не.
— Питай Бесния.
— Не, Козел. Премахни Пентхауз, прибери децата… Тогава ще видя какво мога да направя… Ако гарантираме сигурност на „Калигула“, може да преглътне Нерон.
Тревожен сигнал веднага писна в ушите му. „Среща с Бесният! Това копеле наистина ме е осъдило на смърт!“
— Теди, искам една услуга.
— Казвай.
— Бъди в 21 на летището.
Ред беше на младия скот да мисли.
— Разбирам, Козел. Ще те чакам във фоайето на международни линии. Докато работиш с Дебелия, и докато не прибереш момчетата, аз съм готов да стоя пред дулото.
— После?
Теди въздъхна.
— После ще мислим, Козел. Твоята смърт не ми върши работа.
— Добър ден, обажда се Тодор Токев — Теди. Мога ли да говоря с г-н Изов?
— Кой ти даде този номер, момче? — грубо попита Мартин.
— Лично господин президента на „Кали холдинг“.
— Чакай.
След няколко секунди чу гласа на Бесния.