— Изглежда чисто — каза майорът.
— Привидно — Япончик беше нащрек. Наближаваха акваторията на Мангалия, а от там до границата беше по-малко от 15 морски мили. Ако той трябваше да избира мястото на атаката, щеше да удари именно тук, в ничиите води между Румъния и България.
Пас свали шлемофона, запали цигара, облегна се удобно в кокпита.
— Внушаваш си, Япончик. Летим под украински флаг. Кой ще посмее… — и в този момент видя хеликоптера. Срещу тях летеше еднотипна машина. Беше значително по-навътре в морето и с просто око личеше отличителния знак „Зелени патрули“.
— Идват?
— Очакват „Лейланд“ — кимна Япончик. — Внимавай, Павел, след взрива гмуркаш на 50 метра и потъваш над сушата. Ще кацнем от запад!
Вячеслав Иванков натисна спусъка. Ракета „Пейтриът“ се отдели от носителя и стремглаво полетя към целта си. На деветата секунда достигна мишената и я взриви.
— Стрелят! — изкрещя капитан Венцислав Велев. Новият „Пентхауз“, генерал Стоян Боев, беше до него, а зад гърба им диамантения крал Соломон Семерди, дошъл да види с очите си гибелта на Япончик.
— Стреляй! — заповяда генералът. Велев включи спусъците и четири снаряда „Град“ излетяха с грохот от станките си. Късно. Избухна светлина, последва взрив и дойде краят.
— Г-н Изов, Теди ви безпокои…
— Май ще отървеш кожата, пичлеме смахнато!
— Искрено се старая, г-н Изов…
— Сребролюбец! — Бесният се изсмя в слушалката. — Остава Козелът и наистина ще бъдеш богат човек!
— Точно в Козела е проблемът.
— Не разбирам?
— Имам неговите снимки, г-н Изов… С новото лице, но самият той се покри!
— След Пентхауз?
— След смъртта на Марко Аркидяконо.
— Какви ги дрънкаш, бе, кретен. Кой уби малтиеца?
— Козелът.
— Въпреки пластичната операция?
— Някой му е дал снимка, г-н Изов. Бяхме на летището. Посрещахме малкия син на Козела. Заедно. Само аз знаех как изглежда Аркидяконо. Козелът взе момчето за ръка и му изкрещя да мълчи… Изведнъж ревна: „Млък, Иване! Дума да не съм чул от устата ти!“ Детето се вцепени. В първия момент не загрях играта. Появи се малтиецът. Неузнаваем, г-н Изов. Плешив старец с бастун. Козелът измъкна „Колт“, застреля го в челото, удари ме с приклад в тила… това е. Като се свестих, Аркидяконо беше покрит през глава, Козелът и синът му изчезнали… Никой от охраната не е видял как се е измъкнал от „Международни линии“, и с каква кола е напуснал аерогарата.
— Лошо! — каза Бесният след дълга пауза. — Твоето забогатяване се отлага… за необозримо бъдеще!
— Провалих се, г-н Изов! Признавам. Ще намеря Козела. Зарът е хвърлен. Или той, или аз!
— Като го намериш, обади се! — Бесният изключи мобифона и извика Мартин.
— Колко снимки имахме на онзи малтиец… Аркидяконо?
— Хамърът?
— Да. Всъщност кой донесе снимките?
— ДВД. Бяха две, доколкото си спомням. Едната взе солташакът на Козела, другата остана у теб, шефе.
— Не е у мен… Никога не е била. Намери ДВД!
Мартин набра номера и му подаде мобифона.
— Помниш ли малтиеца, ДВД?
— Сещам се за кого говориш, Жорж.
— Как влезе във връзка с нас?
— Чрез кантората на Фостер и Крембах в Цюрих!
— Изпрати ни снимки след пластичната операция?
— Получих ги на моя адрес в кантората.
— Колко снимки?
— Две. Донесох ги в бункера.
— Колко души бяхме… когато ми предаде снимките?
ДВД се забави с отговора.
— Доколкото си спомням — ти, шефът на „Калибанк“ и аз. Не броя охраната.
— Кой взе снимките, ДВД?
Отговорът отново дойде със закъснение.
— Едната охраната — каза му да я предаде на някой, не помня името, другата взе зет ти… Да я прибере в сейфа на банката.
Бесният изключи и се взря в Мартин.
— Ти ли даде снимката на Теди?
— Да, шефе. Не знаеше как изглежда Аркидяконо след операцията.
— Точно така! — Бесният започна да си припомня подробностите. — Намери Императора!
— Къде си — попита той, когато чу гласа на зет си.
— На сто километра от София.
— Какъв го дървиш… на сто километра от София?
— Оглеждам една къща за продан… в село Сопот, Ловешко. трябвам ли ти, Жорж?
— Къде е снимката на Аркидяконо?
— Едната Мартин даде на Теди, другата е в моята каса.
— Сигурен ли си?