Рицинът беше почнал да действа. Зарът беше хвърлен. Щеше да трови Бесния поне десетина дни, а в това време беше най-добре, а и най-здравословно да стои на почетно разстояние от него.
Появи се Нели в тишърт и джинси.
— Мъдрец — заповяда Императорът. — Сервирай обяда! Сега ще се върна.
Валери влезе в бункера на охраната.
— Макак, видя ли дрехите на момичето?
— Да, шефе — кимна командирът на пехотинците.
— Измерваш всичко, бюст, талия, дължина, всичко. Диктуваш числата на Йосиф Карев. Веднага след това да звъни тук. Ясно ли е?
— Да — продължи да кима той. — Козелът се обади. Имал среща с полковник Продан Проданов. Моли да не ползваш номера от два до четири днес.
Императорът кимна и се върна в трапезарията.
Заваля. Първите едри, тежки капки се посипаха на верандата, после връхлетя и бурята. Язовирът кипна, дърветата изстенаха, тръстиката полегна върху брега, огнени камшици раздраха небето.
— Весело време?
— Обичам стихиите, ако съм недосегаема за тях.
— Да. — Императорът кимна замислено. — Има нещо красиво в бедствието, дори в природното.
Пиеха бял траминер, ядяха умерено от бандитското изобилие на „Ангор“, говореха малко и предимно общи приказки. Влезе Мъдрецът.
— Шефе, г-н Карев на телефона в кабинета ви.
— Ти ли си, Хосе? — Карев се казваше Йосиф и се дразнеше от испанското произношение на името си. — Продиктуваха ли ти номерата?
— Нищо не разбирам, някакви талии, бюстове и тем подобни глупости.
— Не са глупости, Кузен. Тръгваш по пазара. В бутиците, най-скъпите. Купуваш всичко, от което се нуждае елегантна млада жена. Наемам консултантка. Искам пълен набор. От игла до конец. Ясно ли ти е?
— Не особено. Какво ще правя този битак?
— Ще го донесеш утре сутрин в „Ангор“. В осем часа стоката да е тук!
— Ти луд ли си, бе?
— Ти ще бъдеш луд за връзване, ако не изпълниш заповедта ми. Това е заповед, Хосе! Ясно ли ти е сега?
— Горе долу… Днес е събота, дано се справя…
— Ако не се справиш, сърди се на себе си, и още нещо. Има едно лайно, сводник, Павел, Петльо му викат. Полицията го търси за двойно убийство. Косьо Блейзерът да го намери. Той знае какво да направи с него. Не искам да чувам повече за този боклук. Действай!
Гръм падна на отсрещния бряг на язовира и ги ослепи.
— Виждаш ли нещо, Вал?
— Все едно, че някой ми изгори очите.
— Опитай да предизвикаш сълзи!
— Никакви сълзи, Нели. Горят като въглени.
— Ще мине. Това беше кълбовидна мълния!
— Харесвам те. По-лесно ми е да ти го кажа, когато не те виждам.
— И аз те харесвам, Вал. Не искам да те лъжа, страшно ми харесва света, който си създал. Отива ти да живееш в него.
„Сподели го с мен!“ — помисли за миг, но отхвърли тази мисъл като инфантилна.
— Искаш ли да се любим! После…
— Не говори така, Вал, знаеш, че…
— Знам — прекъсна я Императорът. — И въпреки това питам: „Искаш ли да се любим?“
— Не ме разплаквай, Вал!
— За трети път те…
Този път тя го прекъсна.
— Да.
Бурята ревна с нова сила. Потекоха сълзите, отвори очи. И по лицето на Нели се стичаха сълзи, но клепачите й бяха спуснати.
— Аз съм част от организираната престъпност — тихо каза той.
— Зная, Вал.
— Играя трудна игра и опасна. Въпрос на шанс… рискувам затвор, дори куршум!
Нели кимна едва забележимо.
— И въпреки това искаш да се любим?
— Да.
— Осъдих Петльо — Щеше да каже сводника, но преглътна думата. — Ти си свободна.
— Осъди го на смърт?
— Да.
— Жив ли е?
— Утре няма да бъде.
Отново ги натисна мълчание. Имитираха, че опиянени от природата са притихнали пред сатанинския грохот на бурята.
— Не ми пука за Петльо, Вал — високо, отчетливо, като от трибуна каза Нели. — Един изрод по-малко!
Императорът се надвеси над масата и целуна последователно двете й очи. Бяха сухи, като че ли трескави.
— Бесният дава пресконференция в понеделник — започна Пас. — има го във всички вестници. Десет сутринта в „София прес“.
— Къде е това?
— В центъра, Япончик. Ще присъстват повече ченгета и разбойници отколкото журналисти.
— Можем ли да го спипаме преди или след?
— Много трудно и само с помощта на Пентхауз.
— Потърси го.
— Търсих го. Изключил е мобифонът.
— Ще го намерим в бърлогата му.
— За да проникнеш там, трябва да вземеш специалното му разрешение. Ще чакаме да включи апарата!
— Омръзна ми да чакам в тая шибана България.
— Ориент, Япончик. Девизът е: „Не оставяй днешната работа за утре, ако можеш да я свършиш вдругиден!“