— А ти пари?
— Зависи от обема.
— Да кажем един килограм.
— Нямам толкова у себе си.
— Тогава забрави за стоката.
— 500 грама?
— Казах килограм, Аркидяконо!
— 10 000 отстъпка?
— Никакви отстъпки. Аз не съм благотворително дружество.
Малтиецът извади джобен калкулатор, направи някакви изчисления, прибра машината и каза:
— Добре. Къде е стоката?
— Къде са парите?
— В джоба ми. — Аркидяконо извади тежък жълт плик и го остави на масата. Козелът стана, отиде в тоалетната, преброи парите, върна се и хвърли пред него два пакета с по 500 грама всеки. Аркидяконо ги скри в джобовете си.
— Доста демонстративно играем, Козел.
— Ти нали си велик хамър. Суперпрофи. На теб въобще не ти пука, че може да лежиш 20 години в пандиза за брашното в джоба си.
— Брашно?
— Брашно я. — Козелът стана. — Аз не съм правен в задник, малтиецо. Истинската стока ще получиш довечера. Кога и как е моя работа.
— Козел, чакай малко…
— Чаках те тридесет минути — каза бившата барета и настоящ убиец от Ескадрона на смъртта. След това напусна бара.
Вечерта Аркидяконо излезе от дома си с бидон за наливна бира. Прекоси площад „Мустек“, напълни го в специалния пункт на „Смиховско пиво“ и се прибра. Започваше хокеен мач, а той беше любител на тази игра и с удоволствие щеше да прекара два часа пред екрана на телевизора.
На масата в хола имаше някакъв пакет, който не той беше оставил, но знаеше кой и какво е съдържанието му.
Честолюбивият Козел му изнасяше урок по професионализъм.
Дебелият пристигаше от Москва, Марко Аркидяконо от Прага, а Бесният летеше за Ню Йорк през Цюрих и по ирония на съдбата се засякоха във VIP-а.
Доди Беров чакаше Пентхауз, но се почувства мъртвец, когато до него на бара се подпряха Жорж Бесният и Малките близнаци… В първия момент реши, че е пред лицето на Страшния съд и му пролича.
— Не бой се, Доди — злобно усмихнат каза Жорж. — Не съм дошъл за тебе!
— Да се боя? Нямам причини да се боя — Беров избърса потното си лице със снежно бяла копринена кърпа. — По-скоро се притесних, Жорж. Бог да го прости брат ти… Все още не съм ти изказал своите съболезнования.
В този момент в залата влезе Дебелият, огледа се и се запъти към тях.
— Здравейте, момчета — насилено любезно каза той. — За гаджета ли си говорите?
— Не — Цюрих светна на таблото. Бесният трябваше да се отправя към самолета. — Изказва ми съболезнования, моля ти се. След като и децата знаят, че Козелът уби брат ми, по твоя заповед, Пентхауз, и с парите на Додко. И, ако това не е цинизъм, еба ли му майката какво е!
Бесният взе аташекейса си и ги остави шокирани и безмълвни.
— Нищо добро не ни чака, щом това гадно копеле знае истината! — каза Доди.
Дебелият сви рамене и тръгна към изхода. Шефът на „Поли…“ хвърли сто лева на барплота и го последва.
Рейсът докара пътниците от Прага и прие излитащите за Цюрих.
„От къде познавам този тип — трескаво мислеше Марко Аркидяконо, докато прекрачваше прага на VIP-а. — Да, по дяволите! — Бръкна в джоба си и извади тесте снимки. Разбира се, току що се беше разминал с Жорж Изов-Бесния.“ Погледна таблото — Цюрих. Неговата жертва току що се беше измъкнала изпод носа му заедно с така необходимия му хонорар от 10 хиляди долара.
— Аркидяконо? — попита млад рус мъж.
— За Вас съм Петър Мусил, Теди — каза малтиецът. — Изтървахме птичката?
— Отлетя за Цюрих… Мал шанс, Аркидяконо.
— Круцификс. Всички ли говорите английски в тая шибана България?
— Не — каза Теди. — Само тия, които сме лежали по затворите в чужбина.
Същата вечер срещу парична гаранция от затвора бяха освободени Иво Карамански „Кръстник на мафията“ и Боян Петракиев-Барона.
През нощта в Кюстендилската дискотека „Кроки“ се появи петричкият магнат Иван Кочев-Чомбе, който от три-четири месеца беше в неизвестност. Бесният го нямаше и плъховете излизаха на светло. Стара максима, но имаше някой, който им беше дал тази информация.
III
ДВД посрещна Бесния и Малките близнаци на летището в Цюрих и ги заведе на вечеря в казино „Савоя“. В новите си смокинги бандитите приличаха по-скоро на сервитьори от „РИЦ“, отколкото на делови мъже, поканени на официална вечеря. Адвокатът реши да отложи за друг път разговора върху протокола и етикецията, и ги въведе в специалната зала, където вече ги чакаха. Подобно на Вълка, Жорж, Гери и Драго не знаеха чужди езици, макар в гимназията да бяха учили и английски, и руски. Западът ги подтискаше с космополитизма си и бяха предоставили цялата инициатива на ДВД, който май говореше всички езици на света.