Теди изключи. Козелът скочи разтреперан, плувнал в пот, но знаеше, ако не всичко, то поне по-голямата част от истината.
Бесният държеше синовете му някъде в Охайо чрез братята на Елтън Фокс и негърската мафия. Не знаеше нито в кой град на щата, нито кой е убиецът, нито къде е трупът.
— Императоре, Козелът е.
— Слушам те, генерале!
— Синовете ми са в плен на Бесния. Някъде в Охайо.
— Ти ли си разменната монета?
— Не. Братята на Елтън Фокс искат името на убиеца му и местонахождението на трупа…
— Бесният е пътник, Козел. Неадекватен и слабоумен…
— Кой друг знае подробностите?
— Асенси Уругваецът, Змеят и Маймунякът…, но както знаеш…
— Знам! — нервно го прекъсна командосът. — Друг?
Императорът се замисли.
— Може би, Мартин… Точно така, останаха Мартин и Бесният.
— Трябва ми веднага… Имам двадесет и четири часа за отговор.
— Бесният?
— Мартин!
— Не преди леталния край на шефа му!
— Аз имам срок…
— Не! Това е последната ми дума. Ударят ли камбаната на Бесния, аз лично ще ти дам слугата му. Поискай отсрочка сто часа, Козел. До тогава небето ще се изчисти!
— Г-н Алкалай, Пентхауз ви безпокои.
— За мен е удоволствие, генерале. Слушам ви.
— Познавате ли Борис Нейфелд и Марат Балагура?
— Да.
— Имам предложение да ги предам живи на вас или мъртви на Япончик. И двете цени подлежат на обсъждане.
— Искам ги живи, Пентхауз. Веднага! Какво ще струва услугата?
— Срам ме е, г-н Алкалай… Оценката е космическа. 500 000 долара.
Алкалай мълча повече от 15 минути. Козелът беше сигурен, че някъде в друго помещение разискват цената.
— Пентхауз!
— Слушам ви.
— Не можем ли да спестим половин милион долара?.
— Не е във възможностите ми, г-н Алкалай. При опит да оспоря откупа, „Братята на Йехова“ ще бъдат предадени на Япончик… Студени!
— Кой ви е говорил за това братство, Пентхауз?
— Посредникът на левантийската мафия, известна като „Лъвовете на Тива“.
След нова пауза шефът на КГБ каза:
— Не ми е известен такъв ъндърграунд. Какъв е етносът?
— Смесен! Ливан, Палестина, Кипър, Крит, турци-лази и ислямистите от егейска Македония.
— Цел?
— Засега пари, после власт!
— Ясно. Как да ви преведа сумата, Пентхауз?
— По Куриер в кеш, в копюри от 1 до 100.
Поредна пауза и:
— Изпращам личния си самолет и специален ковчежник! Посрещнете го утре в 14 часа на аерогара „София“. Представете се по документи!
— Разбира се!
— Поемате лична отговорност за Балагура и Нейфелд!
— Разчитайте на мен, г-н Алкалай! Ще задържа самолета сто часа. При обратния полет „Братята на Йехова“ ще бъдат на борда.
XV
Вместо за пресконференцията, Георги Изов-Бесният потегли за ада. Императорът беше пресилил дозата и вместо за десет дни, ликвидира зет си за три. Ако Богът беше разума, а Дяволът — чувствата, надделя Богът, но избухна сатанински взрив на емоции и заля държавата като Потоп. Тази смърт докара пресата до истерия. „Най-чистата радост е злорадството!“ — пишеше в романа „Студен огън“ и вестникарите многократно потвърдиха тази сентенция. Изпитвайки панически ужас да пишат за „Нерон“, а после за „Кали“, приживе на Вълка и Бесния, след смъртта им, когато всяка заплаха от отмъщение отпадаше, рицарите на перото дадоха воля на необузданата си фантазия и в пресата се развихри такава шехеразада, каквато дори авторът на споменатия роман не би дръзнал да лансира. Българската мафия стана филиал на световната. „Нерон“ — на „Коза ностра“, „Камората“, „Якудза“ и т.н. Вълкът — личен приятел на Джулио Андреоти, Тото Ринна, включително на Франк Синатра и наскоро починалия Дийн Мартин. Наркотрафикът, оръжейният трансфер и движението на проститутките с налудничави подробности бяха обявени за „Кюстендилска връзка“, действаща от Хонг Конг, Тайпе, Шанхай, и Макао през Европа и Щатите до Богота, Кито, Асунсион и Валпарайзо в Чили.
Новинарите, като че ли предупредени за скорошната кончина на Бесния, бяха готови с версии, полуистински и напълно измислени подробности за връзките на покойните братя с Крушата, Италианеца, Кроки, Малките и Големите близнаци, Мечката, Комшев, Кудев, Кимбата и прочие, и прочие мъртъвци. Списъкът беше приспивно дълъг, престъпленията — импровизации, екзекуциите им — от сълзливи романтични клишета в стил „Шерше ла фам!“, при жените журналисти, до кървави американизирани екшъни, при мъжете. Абстрахирайки се от вестникарската помия, фактът си оставаше факт. Бесният беше мъртъв и както Императорът, така и всички величия или пигмеи в тази държава, трябваше да се съобразяват със смъртта му, или поне да я имат предвид. Жорж Изов-Бесният, подобно на брат си Нерон Вълка, беше живял така, че след него нищо в България нямаше да остане същото. С по-голяма лекота и по-малко сътресения страната би преживяла смъртта на президента, председателя на Народното събрание, на министър-председателя, отколкото на Негово Превъзходителство гангстер № 2. Приживе на Вълка никой и не помисляше да му оспорва първопрестолието. Банките, внос-износа, застрахователното дело, курортният тур-операторски бизнес, дрога, легален, полулегален и нелегален комар, проституция и оръжие, всичко беше монопол на „Кали“. Бесният и хората му имаха интереси в зърнената, захарната, тютюневата и зеленчукова търговия, в петрола, в цветните метали, в желязото, държаха вноса на автомобили, електроника, петрол, контролираха входа и изхода на „Кремиковци“, „Девня“, „Плама“, „Нефтохим“, „Делбет“, АТЗ и ДЗУ в Стара Загора, Завода за полупроводници в Правец, Завода за нестандартно оборудване в Радомир, „Булгарплод“, „Агроимпекс“, „Електроимпекс“, „Фармахим“и т.н., и т.н. Сега това чудовище „Кали“ беше обезглавено. Предстоеше кървава война за късове от поваления колос.