Имаше още една причина „Световната банка“ и финансовите колоси да не желаят стабилитета и спокойствието на България. Предстоеше раздържавяване и приватизация на индустрията, но и на земята. Масовата приватизация, като всяка атракция за пред овчедушна тълпа, беше протекла като скучна опера със солисти от старчески дом, глух оркестър и пиян до козирката диригент-комисар, но предстоеше касова приватизация, а Император Валериан беше от малкото истински специалисти, които и знаеха, и виждаха какъв поголовен грабеж се задава.
— Валери, Жоро умря! — изкрещя Катя по телефона.
— Не дрънкай идиотщини! — успя да имитира паника. — Какви ги дрънкаш, идиотко!
— Умря, умря, умря — виеше кучката му с кучка. — Не се събуди горкият! Умря горкото ми братче!
— Дай ми Мартин! — сухо заповяда той. — Викни Мартин! Веднага!
Шефът на бункера беше до нея и взе апарата.
— Какъв е тоя ужас, Мартине?
— Почина Жорж, г-н Изов. Открихме го мъртъв в леглото.
— А Оливия?
— Спеше до него… Не почувствала смъртта. Издъхнал в съня си.
— Съобщихте ли някому?
— Не — Мартин изплака. — Само на вас.
— Нито дума! Идвам! Не викай цигуларите. Всяко движение на хора сега ще бъде подозрително.
— Добре, г-н Изов. Чакаме ви. Да подсиля ли кортежа?
— Имам достатъчно охрана. Идвам!
— Случило ли се е нещо? — плахо попита Нели.
— Зет ми умрял… на сън — Валериан я целуна разсеяно. — В хола има подаръци за теб… чакай ме тук. Ето ти този мобифон. Твой е. Ще ти се обадя, когато мога.
— Козел, време е за Мартин. Бесният е мъртъв.
— Отлично, Императоре. Не забравяй, че текат моите сто часа.
— Няма да забравя. Пътувам към бункера. Ще пратя твоя човек в „Мираж“. Чакай го по пътя!
— Ще опитам. Кой ще поддържа връзка?
— Аз. Влизам в София… Мартин е главната ти грижа, генерале!
— Макак, Императорът те безпокои.
— На вашите услуги, шефе — раболепно отговори бандитът.
— Къде е пехотата?
— Под ръка.
— Сега е девет и тридесет и две минути. В колко часа можеш да доведеш отбора в „Мираж“?
Макакът се замисли.
— В три след обед. За сигурност, шефе. Път е, всичко се случва.
— Три — три! Действай! Но три не значи три и една минута! Искам всички начело с Косьо Блейзера, Кълвача, Райко кръвта, Вальо Пуйката… с пълна артилерия. Ще изпълнявате заповеди само от мен. Ясно ли е?
— Да, шефе. Ако трябва ще летим, но в три ще бъдем в „Мираж“
Мартин го посрещна на входа, но Императорът го зашемети с въпроса си.
— Кой екзекутира Елтън Фокс?
— Карамански — машинално отговори шефът на бункера едва въздържащ сълзите си.
— Защо?
— Поръчка на „Пирана“. Сега хеликоптерът е в ръцете им!
— Сигурен ли си?
Мартин кимна.
— Змеят издъхна три часа по-късно. Карамански вдигнал ромска засада. Жоро Черният водел хамърите. „Пирана“ му е обещала тютюневия бизнес.
— Къде го погребахте?
— В Чекотин… Посадихме два бора вляво от манастира.
— Добре… Спокойно ли е тук?
— Като изключим жена ви… Д-р Алексиев й даде успокоителни. Сега спи.
— Къде е Сашо?
— В хола, г-н Изов. Чака ви.
Императорът влезе в банята, пусна водата, смени отровните пасти „Аквафреш“ с нормални, съобщи на Козела кой е убиецът на летеца-негър, къде е погребан и влезе в хола на Бесния.
— Какво става бе, докторе? Как можа да издъхне на сън прав, здрав тридесетгодишен мъж?
— Джерман, Валери — отговори неврологът. — Беше обзет от бесове. Изядоха го отвътре.
— И това го казваш ти, медикът?
Алексиев издуха дима, отпи от виното.
— Когато медицината е безпомощна, обръщаме очи към Бога.
— Но Джерман е Сатаната?
— Той беше самият Джерман! — докторът беше мъртво пиян. — Задуши се в собствената си жлъчка! Сатаната се задуши от непоносимата смрад и напусна убежището си!
„Аз го прогоних от там!“ — помисли Императорът.
— Мартине, обади се на ДВД. Да дойде веднага. Смъртният акт ще бъде издаден с утрешна дата. Имаме един ден да изправим „Кали“ на крака. Постави ли заключение, Сашо? Имаш ли диагноза?