Докторът се изхили пиянски.
— Имам, разбира се — Джерман разруши последната си връзка с Бога, тленното тяло… но, в смъртния акт ще бъде записано — масивен заден инфаркт на миокарда!
— Аз поемам „Кали“, ДВД!
Адвокатът кимна.
— Резонно е бизнесът да остане в семейството, г-н Изов. Запазвам ли функциите си?
— Няма да променям нищо, но ще те държа далеч от делата… за твое добро. Искам всичко… Не само това, което знаеш, но и това, което предполагаш.
— Ясно — адвокатът се усмихна. — Информацията в компютъра на Жорж е за пред Светия синод. Истинската е кодирана в един от моите.
— Сделка ли започваме?
— Пази боже! Всичко е на ваше разположение. Спестявам ви време. Когато решите ще ви въведа в секретния офис на „Кали“.
— Колко души знаят за съществуването му?
— Вие, Мартин и аз!
Императорът се замисли.
— С кой акъл се натисна в ъндърграунда, ДВД?
— Това беше цената на живота ми — кротко отговори адвокатът.
— Аз ще те извадя на светло. Възразяваш ли? — Напротив, мислех да моля за тази… жизненоважна услуга.
— Имаш я, ДВД. От теб зависи дали ще бъдем… приятели! Трябва да видя жена си. Подгответе смъртния акт с д-р Алексиев… с утрешна дата. След двадесет часа трябва да уведомим и конкуренцията, и пресата.
Катя си беше взела куче. Малък „мител шнауцер“, сивочерен на цвят, с брадата на Енгелс и с подлите очички на Лаврентий Павлович Берия. Захапа го. Валериан го грабна за козината, изхвърли го на балкона и затвори вратата. Катя излезе от банята гола, мокра, изпосталяла като кучка след бесовица, противна като престояла храна и чужда като хилядите безлични жени, които тъпчат безсмислено тази робски търпелива земя.
— Моите съболезнования — хладно каза Императорът.
— Само това ли имаш да кажеш? — Катя облече пеньоара, нави пешкир на косата си и седна.
— Брат ти е мъртъв. Трябва да свикваш с тази мисъл.
— Свикнах — кимна Катя. — Умряха всички, които ме обичаха. — Сълзите рукнаха от очите й. — Всички!
— Престани да се самосъжаляваш — отегчено я прекъсна той. — Смъртният акт ще бъде издаден с един ден закъснение. Имаме нужда от време, за да овладеем холдинга.
— Имате или имаш?
— Все едно. До утре на обяд нито дума никому.
Катя кимна през сълзи.
— Докторите откриха ли от какво е починал?
— Инфаркт. При този живот, това не е изненада, поне за мен. Ще го погребем в петък на обяд в Кюстендил. — беше едва неделя. — Какъв е този гаден палаш. Захапа ме за глезена.
— Сега той е единственото живо същество, което ме обича!
Императорът стана мълчаливо и напусна дома си. „За последен път влизам тук!“ — Качи се в мерцедеса и се върна в офиса. Утре беше пресконференцията, която не можеше да отложи, беше късно вече, а целият огън на вестникарската артилерия щеше да се стовари върху него.
— Готов ли си, Козел?
— Частично, Теди. Фокс е убит от един мангал, Жоро Черния. Поръчка на Иво карамански.
— Глупости!
— Това беше и моята реакция. В дъното е „Пирана“ и щурмовия хеликоптер. Негърът е погребан до стените на Чекотинския манастир. Знам точното място.
— Ако майка му дойде в София, ще й предадеш ли останките?
— Тази част на сделката е гарантирана. Внимателно ме слушай сега… Утре сутрин Алкалай изпраща половин милион зелени за Нейфелд и Балагура. Живи! След сто часа „Братята на Йехова“ трябва да са на борда на личния му самолет на път за Москва.
— Парите?
— Ще ги получа срещу честната си дума… Срещу самотната си честна дума, че Япончик остава с гол хуй в ръка.
— Какво ще правиш с тоя афганец, Козел?
— Дай ми Нейфелд и Балагура, прати човек за парите, върни децата в колежа… Тогава може да ми остане време да се заема с „Нева“, Павел Пас и другите сволочи.
Теди мълча много дълго.
— Пораснал си, Козел. Добре се обядва с теб. Тази вечер момчетата ще бъдат в пансиона. Чакай сигнал. Утре изпращам евреите. Ще ги придружава мой човек за зеленото. Ще ти се обадя, когато разбера кога каца в София майката на Елтън Фокс.
— Теди?
— Кажи.
— Обядът не е свършил. Десертът предстои. Бесният е мъртъв.
— Не.
— О, да. Засега дискретно. Утре ще гръмне пресата.
Теди онемя. Дори дъхът му не се чуваше.
— Козел.
— Преглътна ли смокинята, малкия!
— Утре с евреите… ще дойда аз!
На свой ред Бесният легна „в земята черната“… При родителите си, Нерон Вълка, Лидия… Оставаха Катя и синът й, който всъщност беше неин племенник и с рода им щеше да бъде свършено завинаги, за радост и спокойствие на враговете! Живи приятели вече нямаха. Последният беше Мартин, но него щяха да открият по миризмата след някой и друг ден. Козелът го беше хвърлил мъртъв в мазето, под козметичния салон на майка му.