Беше девет часа сутринта, когато докладваха на Дебелия, че генерал Боев и полковник Зорин са пристигнали. Дебелият разпореди да донесат кафе, сокове и сандвичи, и излезе да ги посрещне.
— Как са доблестните бойци? — с насилена веселост попита той.
— Служим на демокрацията — сериозно, а затова пък и много по-цинично отговори генералът.
Седнаха. Сервираха им закуската. Когато отново останаха сами, Пентхауз попита:
— Каква е равносметката, момчета?
Зорин взе думата.
— Един в Бургас, трима в Монтана, трима между Неврокоп и Разлог, седем между Русе и Варна, и един рецидивист в София, който се представяше за член на „Кали“. Мои източници твърдят, че е самозванец.
— Общо петнадесет, така ли?
— Петнадесет поискахте, петнадесет ликвидирахме — кротко каза шефът на ескадрона.
— Точно така, полковник. Някакви известия от Бесния?
— В чужбина е. Тръгна за Цюрих, но от там къде е забил, господ знае.
— Америка — каза Дебелият. — Търси Оливия литовката.
— Америка е континент, Пентхауз — обади се генерал Боев.
— Знам, Стоянчо. Ще се постарая да разбера точно къде е свил гнездо. Той и близнаците. Искам ги тримата.
— Пентхауз — обади се Зорин. — Моите хора са добри за местни действия и абсолютно безпомощни в странство.
— Защо, полковник?
— Прости момчета, не знаят езици… ще бъдат по-скоро туристи, отколкото хамъри.
Пентхауз махна пренебрежително с ръка.
— Ще им прикрепим гид, ако се наложи. Плаща им се за работа не за лекуване на комплекси. Къде е Козелът?
— Никой не знае — продължи да отговаря Зорин. — Поддържа еднопосочна връзка.
— Като се обади, кажи му, че искам да говоря с него. Веднага — Пентхауз се замисли. — Момчета, военните ми съобщиха, че в две поредни нощи самолети са нарушили въздушното ни пространство. Предполагат, че са транспортни, тия бездарници с пагони. А щом са транспортни, значи носят стока на бордовете си. Стоянчо, искам да разбереш от къде излитат, къде кацат, какво пренасят и кой е адресата им.
— Такава операция ще отнеме месеци, Пентхауз.
— Така ли? — протяжно попита Дебелият. — Добре, аз ти давам три дни, генерале, и нито минута повече.
Пентхауз погледна часовника си.
— Господа, всеки момент ще въведат майор Павел Пас, новият… кой ли пореден шеф на „Нева“?
Козелът посрещна Марко Аркидяконо на пражкото летище „Рузенье“. За негова изненада в чакалнята влязоха заедно с Теди.
— Какъв го дървиш тук, малкият?
— Ако ти кажа, че съм турист, ще ми повярваш ли?
— Не, разбира се.
— Тогава не ми задавай идиотски въпроси.
— Ще те набия, Теди! Ще ти счупя носа без да ми мигне окото, пичлеме такова!
Партньорът му се усмихна лукаво.
— Козел, това, което забравих да ти кажа е, че съм шампион по кикбокс на шибаната ти родина. Три пъти под ред в категория до 70 килограма. Включително и за тази година.
— Юнак — Козелът го плесна зад врата. — После ще те бия, сега да се оправим с г-н Мусил. Какви ги свърши в София, Аркидяконо?
— Размина се с Бесния. Пред очите ми. Славейчето отлетя за Цюрих.
— И това е крайната му цел?
— Не, разбира се — продължи да отговаря Теди. — За това съм тук. В момента се разхожда из Ню Йорк.
— Мадам, кажете на Япончик, че майор Павел Пас иска да говори с него.
— Отсъства — каза Оливия. — От къде се обаждате, майоре?
— От България. Ние сме стари приятели… Стари бойни другари от Кабул, мадам.