— Тогава за вас Япончик е тук, майоре.
— Да-а-а! — протяжно се обади Вячеслав Иванков.
— Павел Пас, Япончик.
— Не може да бъде?
— Но е факт. В петък летя за Ню Йорк. Ще кацна при вас в 23.35.
— Ще бъда на летището, Паша.
Катя Изова-Савова виеше като кучка, захапала възглавницата. От малка имаше болезнен мензис, а с годините ставаше нетърпим. Докато пробие веднъж, после се понасяше. Лекарите й бяха казали, че след като роди положението ще се нормализира, но ето вече близо година този чукан кон, мъжа й, не можеше да й направи едно дете. Беше нормален от гледна точка на медицината, може би даже хиперсексуален. Чукаше я по всяко време на денонощието стига да останеха сами и тя да не беше изпаднала в някое от прословутите си настроения. Тогава, като че ли, някакви демони я обземаха и тя стоеше с часове загледана тъпо в една точка, заслушана в клокочещата ярост, която бушуваше в нея, без да има нито възможност да я прогони, нито да я ползва. Валери наричаше тези състояния „велте шмерц“ (мирова скръб) и грешеше. В Екатерина се зараждаше друга жена, която един ден щеше да й спечели прозвището „Месалина“. Иззвъня телефонът. Беше Валери.
— Как си, скъпа?
— Знаеш как съм — троснато каза тя. — Искам бебе, но няма кой да ми го направи.
— Всичко с времето си — примирително измънка директорът на банката. — Господ си знае работата.
— Чувала съм ги тия приказки. Какво искаш?
— Мама и Лидия ни канят на вечеря.
— Защо не се обади някоя от тях?
— Докато Жорж отсъства, бункерът ще бъде само на мобифонна връзка. В седем часа ще пратя колата.
— Добре — каза Катя и затвори апарата.
„Няма кой да ми направи едно дете!“ — хвърли се обратно в леглото. „Ще го пратя на лекар! Ако се окаже стерилен, ще легна с някой от убийците на брат ми!“
Дебелият беше събрал върховния съвет на „Пентхауз“. По изключение присъстваха президентите на „Кинтекс“, „Полиинс“, „Трон“, „Прософт“ и „Комко“.
— Господа — облечен официално, подстриган и подвижен той разбиваше представата за застаряващ, затлъстяващ чичко. — България наистина прилича на Чикаго от 25-та година. По изчисления на статистическия център на „Пентхауз“ у нас има между 100 и 150 хиляди въоръжени престъпници. Още толкова бродят в аматьорски банди и чакат да бъдат приютени в големите групировки. Криминологенните фактори са твърде много и широко известни — няма да се спирам на тях, но на последствията от гангстерската лавина съм длъжен да се спра, а вие да ме изслушате. Ето — Дебелият размаха някакъв лист. — Само за миналото лято по черноморските ни курорти са бити, ограбени и отвлечени за откуп 9134 западни туристи. Изнасилени са 208 момичета и жени от Швеция, Дания, Англия и Германия. Само миналата седмица 9 шведски и немски травелагенции официално отказаха ангажиментите си към нас. За миналата година в България са влезли 119 милиона чужди инвестиции. Пари за семки. Дори Албания има няколко пъти по-активен инвестиционен поток. На практика страната е пред фалит. Западът е отвратен от нас за дълги години. Вътрешното производство е сведено до комични обеми, почти до нулата. Шири се някаква амбулантна търговия, но индустрията бездейства поради липса на суровини. Както много добре знаете, ние нямаме суровини, следователно трябва да дойдат от някъде. За развития запад забравете, тогава какво остава?
— Предлагате ново заробване от Русия? — попита президентът на „Трон“.
— Не, мойто момче — каза шефът на „Пентхауз“. — Времето на Червената армия мина. Заробване не, но реверанс — да!
— Какво ви пречи да го направите, Пентхауз? — попита президентът на „Кинтекс“, една от проспериращите оръжейни фирми на източна Европа.
— Много неща, господин Салджийски! На първо място категоричното настояване на Русия нашите гангстерски групировки да престанат да избиват руски мирни граждани.
Избухна откровен смях. Дебелият се присъедини към общото веселие, после отново взе думата:
— Шегата на страна, господа. Точно така е формулирана нотата. Излишно е да ви казвам, че от създаването на „Нерон“, а сега „Кали холдинг“, у нас са ликвидирани повече от хиляда афгански ветерани.
— Какъв го дървят тия убийци тук, Пентхауз? — гневно се обади шефът на „Прософт“, тази фирма се занимаваше с компютри. Това беше официалната й дейност, а неофициалната — в нарушение на ембаргото, широк износ на леко стрелково оръжие за Саддам Хюсеин.
— На кого да задам този въпрос, Юлияне? — ядосан попита Дебелият. — Казвам — Дайте петрол! Отговарят — Първо престанете да избивате афганците. — Дайте метал! — същият отговор. Газ, въглища, памук, пшеница … Показват ми ей такъв кукиш! — стана и тръгна из залата. — Момчета, разберете ме правилно. Тия убийци не са ми никакви. Ебал съм им майката, да мрат като мухи, но последствията са пагубни за бизнеса на всеки един от нас поотделно и за страната като цяло.