Но потока с яд го тласка,
докато го отбий…
И бръшлян не може с ласка
гиздосия да обвий.
VI
Кръст превива юначина,
чук извива,
и замислен, и унесен,
тихом пее тиха песен.
„Хубава си, мила моя,
любава си:
гъвък стан, фиданка съща —
кой, кажи ми, го прегръща?
А косите — грейно злато,
а очите,
две звезди под вити вежди —
чий са сбъднати надежди?
Бузи али — рози, мила,
рай мечтали,
устни захар, шия млечна —
но кому са сладост вечна?
А гръд бяла, слънце нивга
невидяла,
а на нея кой почива
и ноще честит заспива?“
Ший грижовно хубавица
и любовно
през прозореца поглежда,
па си шепне и нарежда:
„Волен, хубав, мой соколе,
млад и любав,
брат бъди ми, враг не бивай,
огън-поглед тук не впивай.
Че гори ме твоя поглед —
умори ме!…
Що е слънце на лозата,
жадна, болна за росата!
Неи — драга, — мой соколе,
дай и влага!
Слънцето тогаз да грее
и лоза ще зеленее!
А милувки дай на млада —
и целувки!
Те са, те за хубавица
като за лоза росица…“
VII
Две сърца се знойно любят,
старо-харо ги дели:
дали времето си губят,
или бог ще се смили?