Георгий Мартинов
Калисто
Първа част
Бялото кълбо
Първа глава
Една блестяща точка
Беше ясно утро в края на юли.
Високо в небето се разсейваха леките перести облаци. Бързо се изпаряваше нощната роса и отдалечените предмети сякаш трептяха в прозрачния въздух.
Слънцето току-що бе изгряло, а вече се чувствуваше, че денят ще бъде горещ. Курортното селище на Академията на науките още спеше. Никой не се виждаше по настланата с пясък улица. Дървените къщички зад разноцветните огради, сред гъстата зеленина на боровете и смърчовете, и те като че ли спяха. По отворените им прозорци се белееха спуснати пердета.
Беше онзи ранен час, когато дори въздухът не се е отърсил още от нощния сън, а къщите, дърветата, оградите са някак особено неподвижни и рязко очертани.
Леко скръцна отваряща се врата и на стъпалата пред една от вилите излезе мъж с раирана пижама.
Зарадван на прекрасното утро, той се протегна, подлагайки лице на слънцето. Малките му дълбоко поставени очи се присвиха от удоволствие.
Беше среден на ръст, пълен, но не дебел, с гладко избръснато лице и рядка прошарена коса, вчесана назад. Дълбоко врязаните плешивини правеха челото му много високо. Месестият нос и голямата уста придаваха на лицето му добродушен израз.
Той бавно слезе по стъпалата и тръгна по градинската пътека.
Надникна в пощенската кутия, повече по навик, тъй като вестниците не можеха да бъдат донесени толкова рано, и се разположи на пейката пред градинската врата.
Вдишвайки с наслада чистия утринен въздух, наситен с дъх на бор, той си мислеше, че на света няма и не може да има нищо по-хубаво от тези ранни часове. Ще минат час, два и напрегнатото ежедневие ще влезе в своите права. Ще се събуди жена му и ще го повика да закусват. После ще пристигне колата и ще трябва да върви в задушния и прашен град.
Едва късно вечерта, когато слънцето слезе ниско над хоризонта, той ще се върне и пак ще седи на любимата си пейка, докато стане време за лягане.
„Да живееш на такова място, е хубаво само ако можеш да прекарваш целия ден“ — помисли си той.
После хвърли поглед към отсрещната вила, боядисана в жълто, и неволно изпита някакво чувство, подобно на завист, към собственика й академик Щерн.
Съседът му беше в отпуска и по цели дни лежеше с книга в шезлонга.
Има и такива щастливци!…
Докторът по медицина професор Куприянов обикновено никога не завиждаше на хората, които нищо не вършат, но сега му се струваше, че няма нищо по-хубаво от безделието. Беше уморен и се намираше в лениво, предотпускно настроение.
До мечтания ден оставаше малко, но въпреки това отпуската не го радваше. Щеше да бъде напълно доволен, ако можеше да я прекара тук, на вилата, и като Щерн по цял ден да лежи и да чете; но това бе невъзможно. Сърцето му нещо се обаждаше и той трябваше да иде в санаториум. Картата бе вече в чекмеджето на бюрото му.
Скучният санаториален режим нямаше как да се избегне.
По улицата премина колоездач. Млад загорял момък въртеше с боси крака педалите, а краищата на хавлиена кърпа се развяваха зад гърба му като крила.
Куприянов познаваше младежа. Беше синът на биолога професор Лебедев, който живееше на другия край на селището.
Младежът вече не се виждаше, а Куприянов все още гледаше след него. Той знаеше, че младият Лебедев отива на езерото. След няколко минути ще бъде там и ще се хвърли в студената вода…
Професорът дори потрепери — така ясно си представи това усещане.
Облегнат на оградата, той се загледа нагоре. Облаците се бяха вече съвсем разсеяли. Ясната, прозрачно синя бездна едва забележимо трептеше. Нагрятият от слънцето въздух беше сякаш видим и физически осезаем.
Професорът се взираше напрегнато в бездънната дълбина и изведнаж му се стори, че точно над главата му в зенита внезапно блесна мъничка ярка точка.
За секунда затвори очи. Когато погледна пак, той се убеди, че не се е излъгал. Едва видимата блестяща точка святкаше на същото място. Но ето, като че ли угасна, после пак блесна и вече не изчезваше.