— През тази стена — поясни командирът — могат да се преглеждат външните краища на двигателите, когато не работят. Това правим при всеки престой на кораба в пристанището.
— Ами ако стената се счупи?
— Ако такава опасност съществуваше дори само теоретично — последва отговорът, — ние никога нямаше да ви позволим да влезете тук.
— От какво е направена?
— От особен вид стъкло.
— Струва ми се, че е твърде рисковано да се използува стъкло на такова място.
— То е повече от здраво. Практически е невъзможно да бъде счупено, без да се приложат специални методи.
„Релиос Витини“
— Знаеш ли какво ми харесва най-много? — попита Синяев, когато, след като разгледаха машинното отделение, отново се качиха на палубата. — Тишината. Всичките им машини работят безшумно.
— Отдавна е известно, че шумът е вреден — отговори Широков. — Но за съжаление нашата техника още не може да го премахне. В бъдеще това непременно ще стане. И машините на Земята ще работят безшумно както тук.
Стояха сами на носа на кораба. Както и по-рано на звездолета калистяните не им натрапваха своята компания. Те с удоволствие разговаряха с гостите, но инициативата предоставяха винаги на тях. Широков и Синяев отдавна бяха свикнали с естествената и непринудена деликатност на приятелите си. Затова, когато Миенион дойде при тях явно с желание да се намеси в разговора им, те разбраха, че има да им каже нещо важно.
— Наближаваме мястото, което вече двеста и петдесет години е свещено за калистяните — каза инженерът. — Ние предприехме пътуването по море именно за да се отбием най-напред тук. Ако нямате нищо против, с готовност ще ви покажем паметника на миналото.
— Как може да имаме нещо против? — каза Широков. — Ще бъдем дори много доволни.
— Паметникът навярно се намира на някой остров? — попита Синяев.
— Не, на дъното на океана. Тук не е много дълбоко. Калистяните често го посещават. Посещението е задължително и за нашите деца, когато започва обучението им.
— Готови сме.
— Корабът ще стигне на определения пункт след няколко минути.
— С водолазни костюми ли ще се спуснем на дъното, или на кораба има подводница? — попита Широков.
— Нито едното, нито другото — отговори му Миенион. — На това място дълбочината е седемстотин метра. Ще се спуснем с кораба.
Синяев кимна. Сякаш бе очаквал точно такъв отговор. Надводният кораб същевременно беше и подводен. Напълно естествено!
Корабът започна да забавя ход.
— Тук — каза Миенион.
Вълните, надигнати от стремителния ход на кораба, се успокоиха. Наоколо се простираше почти неподвижна гладка повърхност. Съвсем безоблачното в началото на пътуването им небе се покри с леки перести облаци. Широков забеляза няколко птици, които летяха много високо.
— На какво разстояние оттук е сушата? — попита той.
— На сто и двадесет километра. Сега сме в пролива, който разделя двата континента.
— Зная го — каза Синяев. — Виждал съм го на вашите карти.
— Разрешете да се спускаме — обърна се към него командирът на кораба.
— Не съм аз, който трябва да разрешавам — отговори Синяев и леко сви рамене. — Ние сме гости. Домакините тук сте вие.
— Не трябва ли да напуснем палубата? — попита Широков.
— Разбира се, не. Водата не може да проникне тук.
Корабът започна бавно да се потопява.
Широков с тревога гледаше как равнището на океана все по-високо се издига по борда. Той имаше доверие в техниката на калистяните, но не можеше да си наложи да бъде така невъзмутимо спокоен като другаря си. Похлупакът изглеждаше много крехък и тънък. На дълбочина седемстотин метра налягането трябва да е огромно.
— На каква дълбочина може да се спусне корабът? — попита той.
— На два километра. Материалът на похлупака и формата му могат да издържат налягане до двеста килограма на квадратен сантиметър.
Широков нищо не каза. Всецяло бе погълнат от предстоящата гледка. Никога не беше имал случай да се спуска под вода, а сега ще види и подводния свят на непознатата планета.
Повърхността на океана се сля над тях. Блясъкът на деня се превърна в син здрач. Широков и Синяев свалиха тъмните си очила.