Но никой не се появяваше. Неподвижно стоеше славният паметник на трагедията, станала преди петстотин години, запазен от хората на дъното на океана — мавзолей на героите на калистянския народ.
Синяев пръв наруши мълчанието.
— Как сте успели да запазите всичко това толкова дълго време? — попита той, без да се обръща към някого.
— „Релиос Витини“ — отговори му един от калистяните — е потънал точно на това място и в това положение, в което го виждате. Ние не сме го премествали, а само сме го покрили със смес, която го предпазва от действието на водата и времето. Така той ще стои хиляди години. Вас навярно ви учудва видът на знамето? Това е истинското знаме на кораба и то си има своя история. Материята на знамето е напоена с вещество, което, съединено с водата, го е вкаменило. Мачтите и лампите са поставени по-късно, преди петдесет-шестдесет години.
— Как се захранват с енергия лампите?
— Източникът на енергия е в тях самите. Те могат да горят неограничен брой години.
Широков си представи исполинската работа, която са извършили калистяните, за да поставят мачтите, кълбата, пък и за да запазят самия кораб. Струваше му се, че би било по-лесно да издигнат „Релиос Витини“ на повърхността, но разбираше и величието на този паметник тук, на океанското дъно, и неволно се прекланяше пред хората, които не се бяха поколебали пред трудностите на своя план.
В този странен от земно гледище паметник имаше нещо трогателно и същевременно грандиозно.
И отново, както преди много години, в деня, в който бе умрял Щерн, калистяните коленичиха и протегнаха ръцете си напред с длани надолу. Сега прощалният им жест беше в памет на ония, които преди петстотин години са загинали на този кораб.
И без да се уговарят, Широков и Синяев едновременно коленичиха до своите приятели. Тук, на Калисто, те по калистянски изразиха уважението си към героите, чиято памет така свято се почиташе на планетата.
Корабът направи кръг над „Релиос Витини“ и пак така бавно започна да се издига. Всички, застанали на палубата, не откъсваха поглед от подводния паметник, докато той не изчезна в облака светлина, който постепенно потъмняваше.
Корабът увеличи скоростта на издигането си и след няколко минути излезе на повърхността на океана, от синята дрезгавина в белия блясък на деня. Лъчите на Релиос бързо изпариха водата по прозрачния му „покрив“ и той се понесе напред с предишната си скорост.
— Каквото и да видя на Калисто — каза Широков, — никога няма да забравя тази гледка.
— И аз също — обади се Синяев.
Втора глава
Атили
След ярката светлина и нажежения въздух на улицата прохладата и мекият полумрак в стаята действуваха успокоително върху възбудените им нерви.
Широките прозорци — арки, без рамки и стъкла, бяха закрити с нещо тъмножълто, което правеше светлината вътре в дома подобна на слънчевата. Очите, уморени от блясъка на Релиос, отпочиваха в тази приятна светлина.
Стаята беше много своеобразна.
Стените бяха високи шест-седем метра, бледозелени и изглеждаха порести. Почти до тавана, на половин метър от него, имаше широк корниз. Таванът като че ли беше от тъмно стъкло и в него ясно се отразяваше цялата обстановка на стаята.
Непостланият под, гладък и блестящ като идеално лъснат паркет, за разлика от тавана, не отразяваше нищо. Беше блестящ и същевременно изглеждаше матов. По равната му вишнево оцветена повърхност нямаше нито един ръб.
Ъглите на стаята не бяха прави, а заоблени.
В средата имаше малък неограден фонтан. „Водата“ му бе златистозелена. От фонтана лъхаше прохлада като от истинска вода, но струите му падаха съвсем безшумно.
Мебелите бяха удобни и своеобразно красиви, не със земна, а със своя, непривична за хората от Земята калистянска красота. Всеки предмет по изящната си изработка и подбрани багри изглеждаше като произведение на изкуството. Причудливо извитите крачета на „креслата“, панелите, вратичките — всичко беше от някакъв странен материал, който не приличаше на нищо земно, беше прозрачно дълбок, блестящ и матов едновременно.
Цветовете на мебелите хармонираха с цвета на стените. Преобладаваха зелените тонове.