Беше следобед и на улицата бе още съвсем светло. Широков попита не може ли с нещо да се закрият двата огромни прозореца на стаята.
Непознатият калистянин отиде до единия прозорец. Широков и Синяев не забелязаха какво направи той там, но двата огромни прозореца изведнаж се покриха с нещо като мъгла, която бързо се сгъстяваше.
— Какъв цвят предпочитате? — попита калистянинът.
— Как какъв? — учуди се Синяев.
— С какъв цвят да закрия прозорците? Със зелен, син или жълт?
— Нека да е жълт.
„Завесата“, закрила прозореца, се обагри в жълто.
— Така добре ли е?
— Много добре, благодаря!
За кой ли път през този забележителен ден Широков и Синяев мълком се спогледаха. Станалото беше съвсем непонятно, но нито единият, нито другият зададоха някакъв въпрос. Бяха извънредно уморени. Имаха много време занапред.
— Ще спите до сутринта — усмихнат им каза Сийнг на излизане.
Ако знаеше, че тъй дълго няма да могат да заспят, той, разбира се, щеше да се върне и да им помогне да надвият безсънието. Но Сийнг не беше вече в къщата. Както и другите калистяни, завърнали се от космическия рейс, той бързаше да се види с близките си, които се бяха събрали в Атили и отдавна го очакваха.
Широков и Синяев бяха сами в просторния дворец, предоставен на тяхно разположение за цялото време, което щяха да прекарат в Атили.
Бяха им показали къде е „трапезарията“ и как да си послужат с апарата, от който можеха да получат каквито поискат ястия или напитки, без да излизат от дома.
До стаята, в която лежаха сега, видяха друга, доста по-малка, но пак така красиво наредена. В нея имаше няколко „шкафа“ със седмоъгълни вратички. „Шкафовете“ бяха пълни с най-различни вещи за домашна употреба, поставени и наредени безупречно; навярно тук имаше всичко, каквото би им потрябвало. Казаха им, че тези неща сега принадлежат на тях и могат да ги ползуват, както си искат.
— Всичко, каквото ви потрябва и не го намерите тук — рече калистянинът, — ще ви бъде доставено на минутата. Само трябва да кажете. Старахме се нищо да не пропуснем, но може нещо да не сме предвидили.
— Колко грижи ви създадохме — каза Широков.
— Ние сме ви задължени за гостоприемството, оказано на Земята на Диегон и другарите му.
— О, ние съвсем не ги посрещнахме така.
— Вие не сте знаели — каза Диегон. — Вас никой не ви беше предупредил за нашето долитане.
Освен трите стаи и стаята с басейна в къщата имаше още няколко помещения, но запознаването с тях трябваше да отложат за другия ден.
В края на краищата и двамата заспаха почти едновременно и спаха дълбоко, непробудно, чак до сутринта.
„Вълшебно царство!“
Когато на другия ден Широков се събуди, отначало му се стори, че изобщо не е спал. През жълтите „завеси“ проникваше същата светлина както и преди. Но като погледна часовника си, разбра, че не е вечер, а късно утро.
Синяев още спеше.
Широков стана и отиде до прозореца. Много го интересуваше загадъчната мъглица, която закриваше прозорците.
Отблизо видя, че е полупрозрачна и усети как въздухът отвън свободно минава през нея. „Завесата“ леко се поклащаше, смътно се провиждаха контурите на дърветата и дори можеше да се различи морето. Тя сякаш беше тънка тъкан или пък дебело тъмножълто стъкло.
Протегна ръка и усети еластична съпротива.
Как „да отвори“ прозореца?
Широков помнеше на кое място се приближи вчера непознатият калистянин, за да „затвори“ прозореца. Погледна натам и веднага видя четири малки бутончета, различни по цвят — бяло, синьо, зелено и жълто. Едното бутонче (жълтото) сякаш беше хлътнало малко в стената.
Широков го натисна.
Бутончето потъна още по-дълбоко и тутакси цветът на „завесата“ стана по-тъмен.
„Ясно! — помисли си той. — Колкото по-силно натискаш бутончето, толкова по-плътно става пердето. Трябва да върна бутончето в изходното му положение и прозорецът ще се «отвори».“
Той се опита да хване с пръсти копчето на бутончето, но не успя. Бутончето бе много малко.
„Навярно тук има бутонче за блокиране“ — помисли си Широков.
Натисна бялото. Жълтото тутакси изскочи навън. „Завесите“ бързо просветляха и изчезнаха. В стаята нахлуха лъчите на Релиос.