Минаха няколко минути, но водата не се сменяше.
— Виждаш ли! — каза Широков.
— Не, това не може да бъде. Уверен съм, че предположението ми е вярно. Моля ти се, изкъпи се и ти.
Широков не остави да го молят.
Той поплава малко, после излезе от водата и когато двамата се облякоха, водата изчезна. Новата вода беше тъмносиня, също като онази, която бяха видели вчера.
— Сега ясно ли ти е? — тържествуваше Синяев. — Автоматът е така настроен, че сменя водата, след като се изкъпят двама души. Освен това той чака, докато се облекат. Може да поискаме още веднаж да се окъпем.
— Да, явно е, автоматът „вижда“. Но къде е той?
Те внимателно огледаха помещението. В него нямаше нищо друго освен басейна и малък седмостенен шкаф само с чаршафи и пешкири. Стените и таванът, тъмносини на цвят, бяха сякаш от пластмаса, а подът и стените на басейна — от някакъв бял материал, полиран до блясък. Не видяха нищо, което да прилича на управляващ апарат. Светлина, идваща неизвестно откъде, осветяваше помещението.
— Изглежда, че автоматът е скрит в стената — каза Широков. — Мен повече ме интересува друго; защо водата е различна? Най-напред беше безцветна като обикновена вода, а сега е светлосиня, почти синя. Такава беше и вчера. Дали това не означава, че калистяните се къпят три пъти на ден и всеки път водата притежава различни свойства?
— Сигурно е така.
— Но нали на тях не им е горещо. Защо ще се къпят толкова често? Мисля, че това е направено специално за нас.
— Сега ние използувахме и водата за обедното къпане. Басейнът се напълни за вечерното.
— Добре! Ами ако поискаме да се окъпем за четвърти път?
Синяев отрицателно поклати глава.
— Не бива. Трябва да попитаме Сийнг.
— Да, прав си. Тук има нещо, свързано с медицината.
Те отново минаха през същата врата. Стаята зад нея беше малка — не повече от осем квадратни метра. Стените й бяха драпирани с плътна мъхеста материя — нещо като кадифе. Със същата материя бе облицован и таванът. Подът меко потъваше под стъпките им. Беше порест и приличаше на сюнгер.
От тавана на дълга верижка висеше някакво кълбо, на цвят стоманеносиво. На стената видяха малко табло с три бутончета.
— Какво е това? — попита Синяев.
— Въпросът ти не е отправен към когото трябва. И аз зная колкото тебе. Навярно е апарат за някакво облъчване. Разположението на стаята до къпалнята доказва това. Никак не ме учудва, че тук има апарат. Калистяните живеят почти два пъти по-дълго от нас. Без специални мерки за подкрепяне на организма не може да се постигне това. Четох, че по-рано продължителността на живота им била като нашата. Водата в басейна и този апарат имат една и съща цел.
Зад стаята за облъчване имаше просторна зала с много шкафове, още по-чудновати по форма от онези, които видяха досега. „Шкафовете“ бяха толкова прозрачни, че изглеждаха почти невидими. Бяха пълни с книги и някакви апарати. Край тях имаше ниски кресла и осмоъгълни маси.
Без да се бавят, продължиха нататък. Минаха през „трапезарията“, която бяха видели вчера. Тук имаше само маса и няколко кресла (столове калистяните изобщо нямаха). В ъгъла — голям апарат за доставянето на храната. Няколко черни статуи и своеобразни „саксии“ с цветя украсяваха стаята.
— Не си ли гладен? — попита Широков.
— Гладен съм, но после ще ядем. Нека да разгледаме цялата къща — отговори Синяев.
Той се приближи до следващата врата. Както всички врати в къщата и тя беше двукрила, без брава и се отваряше на двете страни.
Прекрачи прага, спря се и повика Широков:
— Гледай!
Стаята беше много голяма, по-голяма от другите. Едната й стена цялата беше прозорец, зад който се бе ширнал гладкият океан. Светлината на Релиос свободно проникваше вътре. Стените й бяха бледосини. Четири фонтана, заобиколени от жълто-оранжеви растения с дълги, свити на тръбичка листа, заемаха четирите заоблени ъгъла. Сред цветята имаше бели статуи. Подът беше пурпурен. И мебелите бяха пурпурни.
— Ама че чудновато съчетание на багри! — каза Широков.
— Гледай! — повтори Синяев.
И едва тогава Широков забеляза, че в стаята нещо се движи.
В първия миг му се стори, че е някакво животно с тънки, дълги пипалца.