„Чрез този екран може да говорите с всеки човек, който се намира на Калисто. За повикване натиснете бутончето отляво и високо назовете името и презимето на онзи, с когото желаете да говорите.
Ако чуете чуждо повикване и искате да му отговорите, натиснете дясното бутонче.“
— Това значи, че на Калисто няма двама души с еднакво име и презиме — каза Синяев.
— Нима ти не знаеш това? — попита Широков, като внимателно разглеждаше бутончетата и решетката, която навярно закриваше микрофона или заменящия го апарат. — Аз отдавна го зная. Но интересното е, че Бияинин вчера не беше тук. А кога е оставена бележката?
— Навярно, докато сме спали.
— Да, някой е влизал. Но не е там работата. Друго е интересното. Тук няма никакви ключалки. Входната врата винаги е отворена. Нима на Калисто няма любопитни?
— А, ти за това ли говориш? Да, изглежда, че те не страдат от този порок. У нас, на Земята, пред къщата, в която са отседнали хора от друга планета, би се трупала тълпа от сутрин до вечер.
— Да, точно така. А тук всеки калистянин би могъл да влезе при нас винаги, когато поиска.
— В това именно се състои тяхното превъзходство. Те винаги и във всичко мислят за другите, да не причинят на другия и най-малката неприятност. Това е влязло в плътта и кръвта им, станало е норма на поведение.
— Да, точно така — повтори Широков.
Звънът се раздаде още веднаж.
— Някой иска да говори с нас.
— А може да викат някой от предишните обитатели на къщата?
— Едва ли. Но все пак трябва да отговорим.
Широков натисна дясното бутонче.
Екранът мигновено просветля и стана бял. После изведнаж „изчезна“.
Образува се „прозорец“ и те видяха вътрешността на почти също такава стая, в каквато се намираха, само че без фонтани.
Буквално на „две крачки“ от другата страна на екрана стоеше Сийнг.
Ако не бяха видели как се появи образът му, можеха да се закълнат, че това не е образ, а самият Сийнг, толкова реална бе фигурата му.
— Викам ви вече четвърти път — каза калистянинът. — Спахте дълго и дълбоко. Как се чувствувате?
Ако той изведнаж им подадеше ръка, нямаше да се учудят. В този момент им се струваше, че на Калисто всичко е възможно.
Те знаеха много добре какво е телевизия, можеха да си представят телевизор, изпълняващ ролята на телефон — всичко това беше познато на Земята. Бяха видели и познаваха екраните на звездолета. Много неща научиха и от прочетените книги. Самата гледка на „живия“ Сийнг не ги учуди. Порази ги обаче съвършенството на техниката.
Без да отговорят на калистянина, те внимателно се взираха там, където до преди малко бе екранът, но не го виждаха. Сребристосиньото „стъкло“ бе станало абсолютно невидимо. Синяев дори протегна ръка със смътното опасение, че ръката му няма да срещне преграда и ще проникне по-навътре, отколкото би позволила стената, пръстите му обаче докоснаха твърда и гладка повърхност. Екранът, разбира се, си стоеше на мястото.
Но въпреки доказателството той не можеше да се отърси от впечатлението, че пред тях е отвор.
Стори им се, че паузата продължи дълго, но Сийнг отново заговори, без да изкаже учудване, че не му отговарят.
— Не ме ли чувате? — Той завъртя някаква ръчка на също такава кутия, каквато се намираше и пред техния екран. — Ами сега?
Въпросът му прозвуча оглушително гръмко.
— Ние ви чувахме добре и по-рано — каза Широков. — Не ви отговаряхме, защото бяхме смаяни.
Сийнг се усмихна и завъртя обратно ръчката.
— Какво има тук за смайване? — попита той нормално високо. — Това е обикновен екран. Как се чувствувате? Добре ли спахте?
— Отлично! — отговори Широков. — Спахме четиринадесет часа и чудесно си отпочинахме.
— Чакаме с нетърпение по-скоро да се запознаем с Атили — добави Синяев.
— Ако искате — каза Сийнг, — мога веднага да долетя при вас. Или предпочитате да дойде някой друг?
— Много ще ни е приятно, ако дойдете вие.
— Тогава чакайте ме. Пристигам след няколко минути. Ще кацна на терасата.
Ежедневието на Калисто
Наистина не се наложи да чакат дълго. Не минаха дори пет минути и над терасата се появи въздушно превозно средство. То много приличаше на лодката, спряла в подножието на стълбището, само че имаше къси крила. Но когато то се спусна почти съвсем отвесно, крилата му изчезнаха в корпуса и веднага се разбра, че и то е като лодката. Очевидно олитите бяха предназначени за разходка не само по въздуха, а и по вода.