Широков и Синяев внимателно наблюдаваха кацането. Олитата на Сийнг не увисна във въздуха, както на острова, а се спусна на терасата.
— Навярно това е стара конструкция — каза Синяев. — И наличието на крила потвърждава същото.
„Стъкленият“ похлупак се повдигна на тънки металически лостчета, Сийнг бързо излезе и влезе в дома, без да даде възможност на двамата да го посрещнат.
— Вие трябва колкото се може по-рядко да се излагате на прякото действие на лъчите на Релиос — каза той, като се ръкува с тях по земен обичай.
— Нима може цели три години да стоим вкъщи! — възрази Синяев.
— Не е и необходимо. Но докато организмът ви не е свикнал, трябва да бъдем предпазливи.
— Искаме да разгледаме Атили.
— Това може да стане от олитата. Помните ли похлупака на кораба? Под неговата защита можете да прекарате колкото искате, без да се страхувате.
— А нима и на олитите ви похлупакът е такъв? — попита Широков.
— Не. На нас не са ни нужни такива похлупаци.
— Е, тогава?
— Бяха допуснали малка грешка — каза Сийнг. — Приготвили похлупак на кораба, а не се сетили за олитата. Но всичко вече е направено. Вашата олита ще пристигне ей сега.
— Наша олита?
— Да, специално за вас. Похлупакът й вече е готов.
— Кажете, Сийнг — запита Синяев, — отношението ви към нас изключение ли е, или то е обикновена норма на поведение?
— Не ви разбирам напълно.
— Ако такъв специален похлупак бе необходим не за нас, а за някой калистянин, щяхте ли да го направите?
— Естествено. Сега ви разбрах. Не се безпокойте! Ние се отнасяме към вас така, както и помежду си. Мога да ви докажа това. Ето моята олита например. Такива апарати вече са излезли от употреба. Но аз не мога да управлявам новите, както не могат да правят това и всички ония, с които летях до Земята. Изостанали сме от живота. И по наша молба произведоха дванадесет олити от стария тип.
— Но нали пристигнахме на Калисто едва вчера?
— Какво от това? Направата на такъв апарат не изисква много време.
— Много искам да разгледам вашите заводи — каза Синяев.
— Никой няма да ви пречи.
— Да не бързаме — рече Широков. — И за това ще дойде ред. За днес ще бъде достатъчно да разгледаме града и да посетим Диегон. Той тук ли е?
— Да, всички отседнахме в Атили.
— Скоро ли ще пратят олитата ни? — нетърпеливо попита Синяев.
— Това може да научим. Но аз не ви съветвам да излизате точно сега, когато Релиос е в зенита.
— Сийнг е прав — каза Широков, забелязал недоволството по лицето на приятеля си. — Защо напразно да рискуваме? Един-два часа ще минат бързо. Аз например мога да задам много въпроси и тук. При това съм и гладен.
— Вие още не сте закусили?
— Просто забравихме. Пригответе се, Сийнг! Ще ви задам толкова въпроси, че ще ви отворят много работа.
Калистянинът се усмихна.
— Страхувам се — отговори той, — че ще бъда лош консултант. За единадесет години животът на Калисто чувствително се е променил. Много неща на мен самия са неясни. Съветвам ви да повикате някой от вашите нови познати.
— Но кого? — попита Синяев. — Да безпокоим Женсийнг, е неудобно.
— Защо пък? Ако е свободен, той с радост ще долети при вас. Но най-вероятно е да е зает. Повикайте Гесиян — той знае всичко. Или Виег Диегон.
— Гесиян и Биеси — реши Синяев.
— Добре — каза Сийнг. — Биеси е опитен инженер.
— Сега ще се свържа с тях. — На Широков се искаше сам да изпробва екранната връзка. — Чие име да назова?
— Което и да е.
— Впрочем аз не зная малкото име на Гесиян.
— Казва се Сиен.
— У нас, на Земята, имаме име Сеня — каза Синяев.
— Наричайте го така, ще му е много приятно.
— Сигурен ли сте?
— Напълно.
— Все пак попитай него самия — посъветва го Широков.
Синяев се приближи до екрана, натисна бутончето и високо произнесе:
— Сиен Гесиян.
Очакваше, че екранът, както и първия път, ще изчезне от погледа му, но той си остана „на мястото“.