— Докато виканият не натисне бутончето — поясни Сийнг, — екраните няма да се включат.
— А ако точно в този момент някой иска да ни повика? — заинтересува се Синяев.
— Екранът му за миг ще потъмнее, което означава „заето“.
— Сложна техника!
— О, не! Съвсем проста е.
След минута, минута и половина екранът „изчезна“. Пред тях се появи стая в дома на Гесиян. Пред екрана стоеше Биеси.
Широков и Синяев с интерес очакваха да видят още един калистянски дом, обстановката му, но като съзряха Биеси, моментално забравиха всичко. И двамата се смутиха, изчервиха се и не знаеха как да излязат от това положение, недопустимо според техните понятия.
Трудно е на човек да се отърси от дълбоко вкоренените понятия. Схващанията на хората, изграждани години наред в миналото, не могат изведнаж да бъдат сменени с други, макар и по-съвършени.
Биеси беше в светлосива съвсем прозрачна дреха. Тялото й сякаш бе обвито с лека мъгла.
Разбира се, на нея изобщо не й идваше на ум, че в облеклото й може да има нещо „нередно“. Тя радостно поздрави хората от Земята.
— Много се радвам, че ви виждам! Гесиян ей сега ще дойде, той е в басейна.
Широков и Синяев се стараеха да я гледат само в лицето. Биеси не забеляза смущението им, тя не познаваше земните хора и не можеше да тълкува израза на лицата им.
Сийнг обаче забеляза.
— Нашите гости ви молят да дойдете при тях — каза той.
— С най-голямо удоволствие.
— Знаете ли къде са настанени?
— Разбира се.
— Е, тогава чакаме ви — и след тези думи Сийнг изключи екрана, навярно за най-голямо учудване на Биеси.
— Какво има? — попита той, като се обърна към Широков. — Кръвта нахлу в лицето ви. Защо?
На такъв прям въпрос можеше да се отговори само също тъй прямо. Но дали Сийнг няма да сметне гостите на Калисто за диваци?
„Нали познава живота на Земята — помисли си Широков. — И при това е лекар.“
Синяев както винаги излезе по-смел от своя приятел. Той естествено и откровено обясни на Сийнг защо са се смутили.
— Добре! — каза калистянинът. — Напълно ви разбирам, ние трябваше сами да се сетим. Това няма да се повтори.
— Какво смятате да правите? — разтревожи се Широков.
Сийнг очевидно разбра мисълта му.
— Не се безпокойте — каза той. — Калистяните ще ви разберат. Вие още не ни познавате добре. Моля ви, излезте от стаята за две минути.
Широков и Синяев се спогледаха. Една и съща мисъл се мярна в главата им — дали не искат прекалено много от калистяните? Но не им оставаше нищо друго, освен да изпълнят молбата на Сийнг.
— Много неудобно се получи — каза Синяев, когато минаха в съседната стая. — Но аз съм доволен, че стана така. Ако тя дойде при нас в този си вид, ще ни бъде неловко да сме в нейната компания.
Широков си замълча.
С кого говорѝ Сийнг и какво точно каза, те не узнаха, но вече никога и на никого не видяха такава дреха, в каквато бе Биеси.
Младите съпрузи долетяха съвсем скоро. На Широков и Синяев беше приятно да видят Гесиян, когото искрено бяха обикнали. Те успяха да скрият неволното си смущение, когато влезе Биеси, облечена сега в съвсем лека дреха, но не и прозрачна. А колкото до младата калистянка, тя сякаш дори и не разбра каква е била „грешката“ й.
Олитата на Гесиян, както преди малко Сийнговата, кацна на терасата, а не остана да виси във въздуха, макар веднага да пролича, че има съвсем друга конструкция. Синяев тутакси попита защо кацна.
— О, просто за икономия — отговори му Биеси. — Аз изключих полето. Искаме да прекараме с вас по-дълго време, ако нямате нищо против. Колкото и малко, но все пак енергията се хаби. А освен това може би ще има вятър… не помня точно.
Тези думи напомниха на двамата земни хора, че на Калисто времето е подчинено на програма. Биеси не си спомняше дали за днес е определен вятър, или не.
— А какво ще ви попречи вятърът? — попита Синяев.
— Ако оставя олитата да виси във въздуха без надзор, вятърът може да я отнесе — засмя се Биеси. — Веднаж ми се случи такова нещо.
— Случи се, наистина! — подхвана Гесиян. — И аз трябваше дълго да търся нашата олита. Ние с Биеси бяхме в гората. Излизаме от гората — няма я! Изчезнала. Ами сега? Питам: „Да не би да сте забравили да изключите полето?“ — „Струва ми се, не.“ И таз хубава! Олитата ни се намери на три километра от гората. Добре, че прелетя един калистянин. Сниши се и пита: „Не е ли ваша онази олита, дето лети сама ей там?“ Цялата работа е, че с изключено поле олитата тежи точно толкова, колкото да не се издига от въздушното налягане. Всъщност тя нищо не тежи. Вятърът я беше понесъл като перушинка.