Повече от половин час участниците в експедицията, кореспондентите и летците стояха на насипа и мълчаливо се взираха в малкото бяло кълбо, криещо в себе си великата тайна, донесена на Земята от силата на разума на един непознат свят.
Младите учени Широков и Синяев и някои от кореспондентите изявиха желание веднага да отидат при кораба. Куприянов категорично забрани подобна екскурзия.
— Всяко нещо си има времето — каза той.
И като се върна в самолета, изпрати дълга радиограма в Москва до председателя на Академията на науките.
Беше едва осем часът сутринта, но слънцето се бе вече издигнало високо. Членовете на експедицията насядаха направо на тревата и Куприянов се обърна към тях с кратка реч. Молеше да се въздържат от необмислени действия, подобни на възнамерявания поход до кораба, и предаде съдържанието на радиограмите, получени през време на полета.
— С пристигането си този кораб вече отне живота на един човек, причини големи щети на Золотухино и на населението му — каза той. — Ние не знаем какъв е моралният облик на нашите гости и как възнамеряват да се отнасят към нас. Вярвам, че съществата, съумели да построят такъв кораб и да извършат междупланетен полет…
— Междузвезден — поправи го Щерн.
— … междузвезден полет, се намират на високо стъпало в своето развитие. Може би нещастията станаха случайно и нашите гости нямат вина, но все пак смятам за необходимо да се проявява елементарна предпазливост. Моля ви да не напускате това летище и търпеливо да чакате. Самолетите — обърна се той към летците — засега ще останат тук. Не като ръководител на експедицията, а като лекар настоятелно препоръчвам на всички да подремнат след безсънната нощ. Това ще е най-добре.
Не последваха никакви възражения. Повечето от учените влязоха обратно в самолетите. Някои легнаха в сянката на крилете, направо на голата земя.
Нервното състояние, в което се намираха толкова дълго, премина естествено в умора и след малко от всички страни се чу хъркане.
И Куприянов бе уморен, но смяташе, че няма право да последва примера на другарите си. Той съзнаваше цялата отговорност, която пада върху ръководителя. Знаеше, че и без друго няма да заспи, докато не се убеди, че е направено всичко, за да могат участниците в експедицията спокойно и доколкото е възможно удобно да се настанят на новото място.
Реши да отлети до кораба и да види какво става около него. Военните самолети, които посрещнаха експедицията, още не бяха отлетели и Куприянов се обърна с молбата си към летците.
— Заповядайте, другарю професор — отговори му млад, румен летец с пагони на старши лейтенант. — Моят самолет е двуместен.
Куприянов доста трудничко вмъкна солидното си шкембенце в тясната кабина на военния самолет. Летецът с невъзмутимо сериозно лице (само очите му закачливо се смееха) помогна на професора да се настани на седалката и като докосна само с крак крилото, скочи на мястото си.
— На каква височина ще заповядате да водя самолета? — попита той.
— Бих искал да направим обиколка около кълбото, отначало по-високо, после ниско — отговори Куприянов. — Ако е възможно. И по-близо.
— Слушам! — отвърна летецът.
Перката стремително се завъртя. Самолетът трепна, понесе се напред и както се стори на професора, изведнаж се откъсна от земята.
Куприянов никога не бе летят на военен самолет, а още по-малко на съвременен скоростен. Не успя да съобрази какво става, когато видя, че бялото кълбо, бързо увеличавайки размерите си, се приближи до самолета, за миг изчезна някъде и изведнаж се оказа над главата му. Земята не беше долу, където се полага да бъде, а встрани. Всичко се сля в някаква вихрена въртележка. Самолетът описа кръг около кълбото (едното му крило бе към земята, другото към небето) и започна втори кръг, снишил се почти до земята. Куприянов не можеше нищичко да различи в този шеметен кръговрат, в който не се разбираше къде е небето, къде е земята и къде кълбото, затова затвори очи и като се отказа от всичко, чакаше края на този лудешки полет. Когато усети, че самолетът лети хоризонтално, отвори очи и видя — вече се спускаха над летището. Беше зашеметен и ядосан на неуместната шега, която (както смяташе той) му бяха изиграли. Но докато самолетът се връщаше на мястото си, Куприянов съобрази, че не летецът, а той сам си е виновен, защото се натика във военен самолет, без да помисли за скоростта му. Той разбра и оцени изкусния пилотаж, който му демонстрира младият момък, буквално изпълнил лекомислената му молба да направят „по-близо“ обиколка около кълбото. Ядът му се смени с възхищение от майсторството на летеца.