Сийнг се смееше. Широков и Синяев слушаха сериозно. Този шеговит разговор им разкриваше много неща от всекидневния делничен живот на калистяните. Колко се различаваше той от земния!
— Закусете с нас — покани ги Широков.
— С удоволствие — в един глас отговориха Гесиян и Биеси.
— Не може ли някак да ни бъде донесен багажът? — попита Синяев. — Искам да се преоблека.
— Това е съвсем лесно — каза Сийнг.
Той отиде до екрана. Скоро се появи стая, която нямаше нищо общо с видените досега. По стените й имаше много екрани, но с доста по-малки размери от техния. В средата — маса с наклонен плот, а пред нея кресло. Нищо друго нямаше в стаята. В креслото седеше млад калистянин.
— Още не съм дал сигнала за повикване — каза Сийнг. — Той не ни вижда.
— Кой е той?
— Дежурният по сектор. Пред вас е оперативният пост. Оттук се осъществява координацията на работите, извършващи се в дадения сектор. В Атили има осем такива сектора. Освен това има и централен градски пост, който обединява работата на секторните постове. Там има няколко дежурни. Централните градски постове съгласуват дейността си с постовете на уритите, нещо като вашите „области“. А постовете на уритите от своя страна постоянно са свързани с поста „Калисто“, който е централен за цялата планета. Така се осъществява у нас необходимият ред в работата.
— Тази система е остаряла — намеси се Гесиян. — Трябва да бъде заменена с някаква друга. Постът „Калисто“ едно време е бил пряко подчинен, на съвета на планетата и тази система е имала смисъл. Сега съветът фактически не съществува. Но както виждате, старата система съществува. Това е то консервативността на мисленето — прибави той и сви рамене.
Широков се усмихна. Всичко на този свят е относително и Гесиян, разбира се, е прав. Но странно звучеше думата консерватизъм, употребена за калистяните. Всичко, което Широков и Синяев знаеха за тях, не допускаше дори мисълта за закостенялост и привързаност към остарялото, отживялото.
— А кой пречи да се въведе нова система? — попита Синяев.
— Навикът — отвърна Гесиян. — Мнозина смятат, че и старата система напълно отговаря на предназначението си.
— Вие казахте, че съветът на планетата вече не съществува. Кой тогава трябва да каже решаващата дума?
— Всеки, който пожелае, може и аз. Но няма да я кажеш, като знаеш, че не всички са съгласни.
— А как ще се узнае това?
— На десет дни се провежда обсъждане. Всеки може да предложи нещо свое, ново. Ако няма възражения, предложението се осъществява.
— От кого?
— Как така „от кого“? От онези, за които се отнася.
— Не ми е ясно — каза Синяев. — Да предположим, че внеса предложение да се построи кула. Според мене тя ще украси града. Да предположим, че никой не възразява. А по-нататък? Кой ще направи техническия проект, кой ще даде материал и работна сила? Към кого да се обръщам?
Тримата калистяни се спогледаха. Като че ли не знаеха какво да отговорят на този странен за тях въпрос. Широков с интерес чакаше отговора.
— Сега аз мога да кажа като вас „не ми е ясно“! — рече Гесиян. — Предложението е внесено, възражения няма. Значи, се е харесало. Сега вече не само вие искате да се построи кулата. Като вас мислят мнозина. На Калисто има много архитекти, машини, строителни материали. Какво неясно има тук. Кулата ще се строи.
— От кого? — настойчиво попита Синяев.
Широков виждаше, че Гесиян просто не разбира другаря му.
— Георгий пита — намеси се той — кой ще включи работата в текущия план. Кой ще обяви почването на работите? Кой ще определи мястото на строежа и най-сетне кой ще състави проекта? Нали може да се случи така, че едновременно няколко души да почнат да работят над проекта на кулата.
— Това постоянно се случва. Рядко има един проект.
— Кой ще избере най-добрия?
— Самите архитекти. Те ще покажат един на друг своите работи и ще изберат.
— А няма ли да има спорове?
— Защо? Спорове винаги има. Но най-хубавото само говори за себе си. Ако аз съм направил по-хубав проект от вас, вие не можете да не признаете това.