Очевидно искайки да скрие любопитството си, калистянинът внимателно изгледа Широков и Синяев и излезе.
— Не го попитахте накъде ще отлети — каза Широков.
— А защо ми е да зная?
— Но нали взе вашата олита? Вие откъде ще вземете друга?
— Откъдето поискам.
„Отговор чисто по калистянски — помисли си Широков. — У тях това е много просто. Откъдето поиска и толкова.“
Като оставиха „работниците“ да си работят свободно в къщата, и петимата излязоха на терасата.
Олитата, построена специално за Широков и Синяев, беше шестместна. По изящната си външна и вътрешна украса тя приличаше на елегантна играчка и въпреки големината й неволно ти се искаше да я поставиш в кадифена кутийка като произведение на изкуството.
— Това е най-новата конструкция — каза Биеси. — Управляването й е много просто.
— Поразително е с какво внимание се отнасят към нас калистяните — каза Синяев на руски. — Да не мислиш, че олитата случайно е такъв цвят? Нищо подобно. Веднаж казах, не помня на кого, че най-много обичам тъмносивия цвят и както виждаш, запомнили са.
— Може и така да е — малко недоверчиво му отвърна Широков.
Веднага забелязаха, че небето, което сутринта беше съвсем ведро, се покри с облаци. Релиос не се виждаше.
— Дъжд ли очаквате?
— Не — Биеси погледна небето, — това не са дъждовни облаци. Според програмата трябва да е ясно. Навярно специално за вас са покрили небето с облаци. Калистяните се тревожат — поясни тя думите си, — че ви е твърде горещо. Особено след вчерашния случай.
— А какво е било вчера?
— Как какво? Нали ви е било лошо след обикалянето по улиците на Атили.
— Вие откъде знаете?
— Цялата Калисто знае.
Тези думи напомниха на гостите от Земята истинското положение на нещата. Те сякаш бяха забравили, че върху тях е съсредоточено вниманието на цялото население на планетата. Може би това беше станало, защото никой от калистяните не проявяваше явно любопитството си. Като че ли ги бяха оставили на спокойствие, свободни да постъпват както желаят. Никой калистянин не се приближаваше и не долиташе към техния дом, за да погледне жителите от другата планета.
Широков си спомни тълпите, които обсаждаха от сутрин до вечер обсерваторията на Щерн, а преди това лагера край Курск, където той, като комендант, често трябваше да се обръща за помощ към Черепанов, за да запази калистяните от хорското любопитство.
Жителите на Атили се държаха съвсем другояче.
Облаците над града, насочени насам специално за гостите, бяха ярка илюстрация на ненатрапчивите грижи и внимание от страна на калистяните.
Шестте кресла бяха направени от същия вече познат на Широков и Синяев материал, приличащ на стъкло, който хлътваше под тежестта на тялото и сякаш обгръщаше седналия в креслото човек, приемайки формата му.
Биеси седна да управлява олитата. В първия момент те изобщо не видяха никакви „уреди за управляване“. Нямаше нито кормило, нито бутончета, нито някакви ръчки. На Синяев дори му мина през ума да не би апаратът да се управлява мислено, чрез биотокове. Че на Калисто е напълно възможно да съществува биотехника, беше мислил още на Острова на небето, когато летяха към пристана с неуправлявания от никого апарат. През 19… година, преди да напуснат Земята, вече бяха изобретени биотехнически протези, които успешно заменяха на човека отрязаната ръка или крак. А на Синяев се струваше, че техниката на калистяните във всяко отношение е изпреварила земната.
Предположението му обаче не се потвърди. Биеси постави обутия си в сребрист сандал крак върху един малък педал, снабден с металическа скобка. Изглежда, че това именно бе „управлението“.
Синяев седна до младата калистянка и внимателно наблюдаваше действията й.
Леко движение на пръстите на стъпалото надолу.
Прозрачният похлупак се спусна и покри лодката.
— Накъде да се отправим? — попита Биеси.
— Искаме да разгледаме града.
— И да посетим Диегон — добави Широков. — Но най-напред нека полетим над Атили.
Биеси помръдна върха на сандала си. Олитата се отдели от терасата и се издигна право нагоре на четиридесет-петдесет метра.
Ново, едва забележимо движение на стъпалото, този път напред. Издигането се прекрати и олитата полетя хоризонтално.
Както и преди, на острова, не се чуваше никакъв звук, ни най-малък шум, който да показва, че работи двигател. Олитата летеше сякаш от само себе си, като приказното хвърчащо килимче.