— Благодаря! — каза той, когато моторът бе изключен и настана тишина. — Наистина аз нищо не видях, но затова пък сега зная какво е военен самолет.
— Този самолет е изтребител, другарю професор — сякаш за да се извини, каза старши лейтенантът. — Не може да лети по-бавно. Не съобразих, че може би не сте свикнали да се ориентирате във въздуха. Моля ви, не ми се сърдете.
— Никак не ви се сърдя — каза Куприянов. — Само ме е яд, че не видях това, което исках да видя.
— Кълбото стои неподвижно — каза летецът — и около него никой не се виждаше. Тази грамада няма нито врата, нито прозорец. Най-внимателно я разгледах. Гладко металическо кълбо. На километър от него обаче видях голяма тълпа, която сигурно идва от Золотухино.
— И вие успяхте да забележите всичко това! — каза Куприянов.
Той се измъкна от самолета и едва тогава видя, че при летците на тревата седеше академик Щерн.
— Е, как мина разузнаването? — попита старецът и като не можа да се сдържи, високо се разсмя. — Много нещо ли видяхте?
Куприянов се усмихна, но понеже забеляза, че старши лейтенантът му намигна, отговори сериозно:
— Достатъчно. Край кълбото няма никой. Екипажът още не е излизал. Но мене ме безпокои друго. Към кораба се приближават жители на Золотухино. Не бива да ги допускаме до него.
— Брей! — учуди се Щерн. — Та вие сте бил опитен летец.
Куприянов погледна пилота и двамата се разсмяха.
— Не, Семьон Борисович, аз не съм опитен летец и нищо не видях. Всичко ми разказа другарят старши лейтенант. Но какво да правим с онези хора?
— Да бъдат спрени.
— Ще разрешите ли да изпълня нареждането? — каза старши лейтенантът.
— Ах, приятелю, разбира се! — зарадва се Куприянов. — Но как ще сторите това?
— Ще кацна със самолета на пътя и ще ги спра. Ще излетим с два самолета — добави той.
— Ще ви бъда много благодарен. Кажете им, че е опасно да доближават кълбото.
След няколко секунди два самолета се издигнаха във въздуха и изчезнаха зад високия насип на железопътната линия.
— Влак идва — каза Щерн.
Куприянов се обърна и видя дълга товарна влакова композиция. Когато се изравни с летището, влакът спря и от вагоните като от чувал се изсипаха войници. За минута вагоните се изпразниха и край насипа се построи войскова част. Двама души се отделиха от нея (Куприянов се досети, че са командирите) и тръгнаха към самолетите. Възрастният подполковник, който вървеше отпред, видя групичката хора, погледът му се спря на огромната брада на Щерн и той свърна към тях.
— Вие ли сте началникът на експедицията? — обърна се той към Щерн.
— Не, аз съм — каза Куприянов.
Подполковникът козирува енергично. Капитанът, застанал на половин крачка зад него, също козирува. Куприянов не знаеше как се отговаря на такова официално приветствие, но също вдигна ръка и я допря до меката си шапка. Зад гърба му се разнесе смехът на летците. (Тези млади, здрави момчета се смееха при всеки повод.)
— По заповед на министъра на отбраната — каза подполковникът — стрелковият полк пристигна на ваше разпореждане, другарю началник на експедицията. Командир на полка, подполковник Черепанов.
— Много, много хубаво — каза Куприянов. — Вие сте ни извънредно необходими. Трябва да се организира охрана на кораба. Да се направи така, че никой да не може да се приближи до него. Да се обкръжи с кордон от всички страни.
— Разбирам!
— Но и вие бъдете предпазливи. Не поставяйте хората си близо до кораба. Според мен на около двеста метра и по-добре хората ви да не стоят прави, а да седят или да лежат.
— Вие очаквате от кораба враждебни действия?
— Не, не допускам такова нещо, но за всеки случай…
— Ясно — каза подполковникът. — Другарю капитан, водете полка! — обърна се той към спътника си.
— Слушам!
Капитанът се обърна кръгом и тръгна към насипа.
Локомотивът изсвири и влакът потегли. Стрелковият полк в дълга лента започна да прекосява железопътния насип. Куприянов забеляза, че и кинооператорът тръгна с полка.
— Дано само не се навре при кораба! — каза той загрижено.
— Без ваше разрешение — рече подполковникът — никой няма да бъде пуснат да мине през веригата на караулните.