Лъчите на Релиос свободно проникваха през прозрачния похлупак, който не намаляваше силата им. Беше повече от горещо. Широков и Синяев покриха главите си с носните кърпи. Макар че от Земята бяха взели бели шапки, каквито обикновено се носят в южните курорти, нито единият, нито другият искаше да си сложи шапката. Твърде нелепо щяха да изглеждат те на Калисто, където не се носеха никакви шапки.
Още не бяха прелетели и половината път, когато Широков почувствува отпадналост. От време на време сякаш мъгла забулваше съзнанието му, сърцето му започваше да тупти неравномерно. Нежният глас на Диени звучеше в тези мигове сякаш отдалече. Но той мълчеше, защото добре знаеше, че ако каже за състоянието си, Гесиян веднага ще го върне вкъщи. Синяев, разбира се, ще тръгне с него и ще се лиши от удоволствието. Така отдавна той не беше гледал спортно състезание, а толкова ги обичаше!
„Ще ми мине — мислеше си Широков. — Просто отдавна не съм бил на слънце.“
Олитата излезе извън града. Наоколо се простираше оранжева равнина. В далечината се показаха многобройни здания, разделени, както навсякъде, от жълтите петна на градините.
— Това е Геня — каза Диени, — спортното предградие на Атили. Аз много добре го познавам. Живях тук почти цяла година, когато се увличах по спорта.
— Какъв? — попита Широков. — Навярно гимнастика?
— Познахте. Но големи успехи не постигнах. Попречи ми моето увлечение в звездоплаването, а имах големи заложби.
Широков нито за секунда не си помисли, че Диени се хвали.
Въздухът пъстрееше от най-разноцветни олити с всякакви размери. Хиляди калистяни летяха с крила.
Олитата им кацна на обширен площад, вече изпълнен от десетки хиляди олити. Тълпи калистяни с разноцветни дрехи отиваха към велда. Въздухът кънтеше от гласове.
Диегон колебливо поклати глава и каза на сина си, който се готвеше да вдигне похлупака на олитата, за да излязат.
— Не беше ли по-добре да кацнем на самия велд? Ами да! — отговори той на недоумяващия поглед на Виег. — За такъв изключителен случай е позволено. А после вие ще се върнете тук и пешком ще се присъедините към нас. За тях — той посочи с очи Широков и Синяев — не е добре да вървят така бавно под лъчите на Релиос.
Намиращите се наблизо калистяни обаче вече бяха познали гостите на Калисто. Новината за тяхното долитане на велда мигновено се разпръсна сред тълпата. Движението към стадиона се прекрати и хиляди лица се обърнаха към тях.
— Закъсняхме! — каза Диегон. — Сега ще трябва да излезем тук.
Опасенията му се оказаха напразни. Когато излязоха от олитата, тълпата се раздели на две и се образува широка пътека към един от входовете на зданието.
Когато ставаше от креслото, Широков усети силно сърцебиене. Бе принуден да остане на мястото си няколко мига, хванал се за облегалото. Другарите му нищо не забелязаха и навярно помислиха, че просто иска да излезе последен. Пристъпът бе кратък и мина така внезапно, както и дойде. Широков излезе от олитата, разтревожен вече не на шега.
Калистяните приветствуваха хората от Земята, махайки с ръце, вдигнати над главата. Не се чуха никакви възгласи, тъй обикновени при подобни случаи на Земята. Между двете стени от калистяни те влязоха в зданието без каквото и да било затруднение.
— Докато сте летели към Слънцето, вие сте отвикнали от нас — пошегува се Диени над Диегон.
— Изглежда, че е така — усмихна се той.
Външният вид на велда край Атили приличаше на ленинградския стадион „Киров“. И тук имаше широки, украсени със статуи стълби, които водеха към горните входове. Приликата се допълваше от полегатите пътеки и многобройните лехи с цветя. Но общата архитектура на сградата бе съвсем друга.
Диегон и спътниците му влязоха през долния вход и се озоваха в дълъг коридор, които навярно заобикаляше целия стадион. Имаше много врати с номера на тях също като в театралните коридори.
Диегон отвори вратата с номер едно и те влязоха в кабината. Тя беше колкото голяма ложа в театър, открита отпред и отгоре. Само върху задната й част бе направен навес.
Велдът бе почти пълен. Той представляваше колосален спортен комплекс с губещи се далеко нагоре сектори за зрителите, по-стръмни от земните стадиони. Кабините като тази, в която се намираха, заемаха партера. Другите места бяха съвсем открити и облени от ослепителната светлина на Релиос. Те пъстрееха с всички цветове на дъгата и с линиите на черните лица над разноцветните костюми.